Джак Дан - Армагедони (Антология)

— Здрасти, татко. Как се чувстваш?

— Клайв, ти ли си? — отвърна. Гласът му беше толкова слаб, че не успях да го позная.

— Аз съм, я. Че кого другиго очакваше да видиш?

— Ти пък защо си тук, сине?

— Дойдох да видя как си.

— Толкова ли съм зле?

— А, за нула време ще те изпишат оттук. Леглата им трябват.

— Как върви работата в Грантъм? — попита той с измъчена усмивка.

— Напрегната е, както винаги.

— Има ли вече послание до краля?

— Още не. Дай ми поне година или две.

В този миг в стаята влязоха медицинска сестра и двама лекари и ни казаха да напуснем.

— За какво послание до краля става дума? — поинтересува се сестра ми, докато я отвеждах вкъщи.

— Това е една наша шега. Свързана е с „Пътешествията на Гъливер“.

— Продължавай.

— Не си спомням текста наизуст. Ще ти го покажа у дома.

Докато тя приготвяше чая, отидох в малката кутийка, която татко използваше като кабинет, издирих стария му екземпляр на „Пътешествията на Гъливер“ и след кратко прелистване открих търсения пасаж. Занесох книгата в кухнята.

— Ето, Лу. Става дума за нещо, което кралят на Бробдингнаг казва на Гъливер: „И той заяви, че всеки, който успее да накара да поникнат два житни класа или два стръка трева върху парче земя, където преди това е расъл само един клас или стрък, ще заслужава благодарността на цялото човечество и ще е облагодетелствал повече страната си от цялата раса политици, взети заедно.“

Лу тъкмо започна да налива чая, когато телефонът позвъня. Беше мама. Можехме ли да се върнем веднага в болницата? Татко току-що получил още един удар. Не извадихме късмет. Заварихме пиковото движение и когато пристигнахме, всичко вече бе свършило.

Погребението се състоя пет дни по-късно. Докато вървяхме по покритата с локви пътека зад ковчега, изгря слънцето. Няколко минути по-късно над далечния Родинг се появи сияйна дъга. Спомням си, че тогава реших да я възприема като поличба. Като послание, изпълнено с надежда за бъдещето. Реших, че татко, където и да се намираше, бе решил да ме благослови.

Веднага щом стана възможно, се върнах на работа. Като шофирах на север през равния и пищен пейзаж на Кембриджшир, започнах да си припомням много епизоди от детството си. С баща ми често се бяхме разхождали през летните поля и покрай бавните и обрасли с тръстики реки на Източна Англия. По време на тези разходки той ме бе запознал с имената на отделните птици, цветя и дървета и ми бе говорил за своята тайнствена „Майка природа“. Бях го запомнил като изключително добър и състрадателен човек и донякъде се утеших при спомена за радостта, която изпита, когато получих стипендията. В онази вечер седнахме един до друг и вдигнахме наздравици за бъдещето ми с чаши, напълнени с домашно вино. Телевизията предаваше документален филм за опустошенията, предизвикани от сушата в Етиопия. Все още пред очите ми се мяркат безкрайните върволици живи скелети, вървящи от никъде за никъде по странна автострада, изсъхнало речно русло, покрито с втвърдена кал. Около тях се стрелкаха зловещите сенки на вездесъщите лешояди. И в този момент забелязах, че татко плаче. Спомням си шока, който изпитах тогава. Струва ми се, че именно неговата мъка и собственото ми ужасно безсилие ме накараха да взема решение на какво да посветя живота си.

След края на филма той отиде в кабинета си, донесе опърпания екземпляр от „Пътешествията на Гъливер“ и ми прочете пасажа, който по-късно цитирах на Лу. Разговаряхме дълги часове, през които обиколихме мислено целия свят. В нашето въображение безплодната пустиня се превърна в градина, житниците на Азия, Африка и Южна Америка се препълниха, а призракът на Глада бе прокуден за вечни времена от лицето на Земята. След полунощ, когато настъпи време да си лягаме, татко спря на стълбите, присви очи и като се държеше за перилата, се обърна към мен.

— Да знаеш, Клайв, че някой ден ще напишем послепис към „Гъливер“. Ще го озаглавим „Послание до краля на Бробдингнаг“. Ще бъде съвсем кратко: „Свещената задача, възложена от Ваше величество, най-сетне е изпълнена. И точка по въпроса.“

Изкикотих се глупашки и отдадох чест.

— Посланието е чуто и разбрано, татко — отговорих. — И точка по въпроса.

Близо дванайсет месеца след деня на татковата смърт взех участие в тридневна международна конференция в Кембридж, организирана от ЮНИДО 2 2 UNIDO — United Nations Industrial Development Organization — Организация при ООН за индустриално развитие. — Б.пр. . През следобеда на втория ден организаторите бяха предвидили посещение на растениевъдния институт към Научния съвет по селскостопански въпроси. Обядвахме, настанихме се в малка флотилия от микробуси и тръгнахме. По случайност се оказах седнал до млада жена, която според табелката на гърдите й бе „д-р Н. Е. Шеран“. Представих се и я запитах за нейната специалност. Отвърна, че е микробиоложка.