Джак Дан - Армагедони (Антология)

Кошницата с всички писма до мъртвия я няма. Няма ги американското флагче и символът на мира. Разпятието е там, но е строшено на две. Последният букет в бутилката започва да вехне. Дъждът е опръскал с кал роклята на Барби, дългата й руса коса е разрошена. Някой е откъснал стикерите срещу НСА. Бялата свещ върху чинийката и купчинката раковини са непокътнати.

Ние не сме бактерии. За нас имат значение и други неща освен оцеляването или поне трябва да е така. Личното минало, от което не можем да избягаме, както и да опитваме. Личното настояще с несигурния му избор. Личното бъдеще. И общото.

Ровя в джобовете си. Нищо освен ключове, щипка за банкноти, червило, пакетче носни кърпички и синьо топче. Трябва да съм го пъхнала в джоба, когато съм почиствала зад дивана. Джаки обича топчета.

Слагам го до свещта, проверявам зареден ли е моят револвер и подкарвам към сборното място на конвоя.

Понякога дори самият опит да намерим решение на някой от вълнуващите ни проблеми може сам по себе си да предизвика световна гибел. В края на краищата всички знаем, че пътят към ада често е постлан с добри намерения. Както ще видим в поместения по-долу разказ, искреният опит да се смъкне от седлото му най-старият и най-страшен конник на Апокалипсиса — бледият призрак на глада — би могъл да ни поведе по пътеката, водеща към ужасяваща глобална катастрофа. Това може да се случи още утре. Или днес.

Английският писател Ричард Коупър — псевдоним на Джон Мидълтън Мъри-младши — е известен в Съединените щати най-вече със своята лирична новела, посветена на времената след всеобщото изтребление, „Свирач пред портите на зората“. Тя бе финалист в конкурсите за наградите „Небюла“ и „Хюго“, а по-късно беше преработена и превърната в романа „Пътят към Корли“, публикуван през 1978 г. През осемдесетте години излязоха две негови продължения: „Мечта за родство“ и „Картината на времето“. Трилогията за Корли, общо взето, се смята за връх в кариерата на Коупър. В средата на 80-те той издава само отделни кратки разкази и доколкото ни е известно, по-късно от него не се е появявало нищо. Тепърва ще разберем дали през новия век ще се върне към писането на научна фантастика. Други книги на Коупър — като изключим четири нефантастични романа, публикувани под имената Колин Мъри и Колин Мидълтън Мъри — са повестите „Здрачът на Бриарей“, „Клонинг“, „Задънена улица“, „Домино“, „Пробив“, „Глъбини“, „Разделени светове“ и „Обезумяло време“, както и сборниците „Хранителите“, „Там, където отиват големите кораби“, „Мрежата на вълшебниците“ и „Титонийският фактор“.

Снощи в съня си се върнах към своето детство. Наблюдавах как баща ми присажда още нещо на ябълковото дърво в градината зад кухнята. Беше с гръб към мен и макар че му извиках, не се извърна да ме погледне. Вярно е, че става дума за сън, но ако трябва да потърсим виновник за случилото се, не е ли редно да посочим с пръст баща ми? Чудя се как ли би реагирал на това, ако беше жив. Дали би се опитал да прехвърли вината на собствения си баща, и така, до безкрайност? Понякога си мисля, че не може да се определи началото на нещо, може да се определи само краят. Вероятно сега сме достигнали този край, последната спирка, окончателния завършек. Освен, разбира се, ако вярвате в чудеса.

Основната амбиция на татко бе да създаде дърво, което да има колкото се може повече най-различни сортове плодове. Три години преди смъртта му през 1981 година той бе успял да присади на едно-единствено дърво четири различни сорта ябълка, три различни сорта круша и два различни сорта слива. През лятото се появи фотограф от местния вестник и го снима до неговото забележително творение. Фотографията бе поместена във вестника със заглавието „Местен вълшебник показва плодовете на своето умение“. В статията към снимката баща ми бе цитиран да казва: „Ако работим заедно с нея, а не срещу нея, тя ще ни дари с нова райска градина.“ Въпросната „тя“ естествено бе Майката природа.

Когато баща ми получи инфаркт, бях двайсет и пет годишен и вече от осемнайсет месеца работех като научен сътрудник в „Биотек“. Веднага щом научих за това се качих на колата, напуснах Линкълншир, запътих се за Челмсфорд и отидох направо в болницата. Майка ми и сестра ми вече бяха там. Татко, положен сред възглавници, лежеше със затворени очи и имаше сив и сбръчкан вид. Тялото му бе свързано с монитор, който примигваше в единия ъгъл на стаята. До леглото имаше количка с два газови цилиндъра и кислородна маска за лице, готова да бъде използвана. Мама тъкмо бе започнала да ми обяснява с напрегнат шепот как бе станало, когато татко отвори очи.