Джак Дан - Армагедони (Антология)

Прав е обаче в едно — нищо не дължа на това градче.

Струпвам чиниите от вечерята в мивката и карам Джаки да се захване с домашното си.

На другия ден отивам с колата до паркинга зад „Фуд Март“.

Няма почти нищо за разглеждане. Снощи валя. До контейнера за отпадъци е захвърлена обърната хирургическа ръкавица, има и парче от жълта лента, с каквато полицията загражда местопрестъпленията. Зърнах и малко картонени кутийки от онези нещица, които се слагат в новите холограмни камери на телевизията. Толкова.

— Чу ли какво сполетя доктор Бенет? — питам Шон на вечеря.

Джак пак е на работа. Джаки седи и си играе със своята Барби, без да подозира, че знам за куклата в скута й.

Шон ме гледа косо изпод плътните си тъмни къдрици и не успявам да разбера какво изразява лицето му.

— Убили са го, защото е предписвал прекалено много антибиотици.

Джаки вдига глава.

— Кой е убил доктора?

— Мръсниците, които си мислят, че управляват тоя град — изтърсва Шон и отмята косата от лицето си. То е пепеляво. — Шибаните шайки на „бдителните“ ще очистят всички ни.

— Стига, Шон — предупреждавам го.

Долната устна на Джаки потреперва.

— Кой ще ни очисти? Мамо…

— Никой никого няма да очиства — заявявам аз. — Шон, престани. Плашиш я.

— Ами, има от какво да се плаши — отвръща Шон, но млъква и се вторачва унило в чинията си.

Вече е на шестнайсет. Имам го от шестнайсет години. Като гледам гъстата черна коса и нацупените устни, мисля си колко е грешно да обичаш по-силно едното си дете. Но не мога да се принудя и дано Господ ми прости, обаче бих пожертвала и Джаки, и Джак заради това момче.

— Шон, искам тази вечер да разтребиш гаража. Обеща на Джак още преди три дни.

— Утре. Днес трябва да изляза.

— А защо има от какво да се плаша? — намесва се Джаки.

— Тази вечер — повтарям.

Джак ме опарва с погледа на ядосан тийнейджър. Очите му са яркосини.

— Не тази вечер, трябва да изляза.

Джаки пак се обажда:

— Защо има от какво…

— Оставаш вкъщи и разтребваш гаража — натъртвам аз.

— Няма. — Гледа ме още по-яростно, но веднага се прекършва. Прилича на баща си, само че не се е метнал на него по нрав. В очите му дори избиват сълзи. — Мамо, утре ще го разтребя, обещавам. Щом се прибера от училище. Но днес трябва да изляза.

— Къде ще ходиш?

— Просто ще се помотая.

Джаки настоява:

— Защо да се плаша? От какво? Мамо!

Шон се обръща към нея.

— Няма от какво, Джаки Драката. Всичко ще се оправи. Тъй или иначе.

Вслушвам се в тона му и страхът ме пронизва изведнъж като болката при раждане.

— Джаки — казвам й, — вече можеш да си поиграеш с „Нинтендо“. Аз ще разчистя масата.

Лицето й грейва. Изфучава на подскоци към хола, а аз се взирам в сина си.

— Защо пък „тъй или иначе“? Шон, какво става?

— Нищо — отвръща той.

После въпреки посивялото си лице се вглежда в очите ми и се усмихва нежно. За пръв път — наистина за пръв път! — виждам колко прилича на баща си. Способен е да ме лъже с нежност.

Два дни по-късно, точно като се връщах от „Фуд Март“, те се свързаха с мен.

Убийството се задържа в новините две вечери поред и го забравиха. На паркинга видях още разпилени боклуци от телевизионните екипи. Имаше и бутилка от вино, заровена до половината в спечената пръст, със затъкнати в нея жълти рози. Наблизо бе оставена празна кошница, в каквито се продават скъпи сушени цветя в магазинчето на Бони. Притисната с камъни. Позагледах я и си спомних, че Бони Уидълстийн затвори магазинчето преди няколко месеца. Абсцесът й не се поддаваше на лечение и след като я изписаха от болницата, никой от тази страна на реката не би купил цветя от нея.

А пред къщата Силвия Джеймс ме чака в черния си „Алгол“. Щом я виждам, всички парченца се наместват в главата ми.

— Силвия… — изричам безизразно.

Тя излиза от спортната си кола и ми се усмихва светски.

— Елизабет! Колко е хубаво да те видя пак!

Не й отговарям. Не е идвала да ме види от седемнайсет години. Носи немски сладкиш, все едно той ще й отвори вратата на моя дом. Още е руса, още е стройна, още е добре облечена. Червилото й е яркочервено, а би трябвало цялото й лице да е с този цвят в момента.

Все пак я пускам вътре, а сърцето удря бавно и тежко в гърдите ми. „Шон. Шон.“

Щом се озоваваме в къщата, коравата й усмивчица избледнява и тя проявява достатъчно срам да изглежда притеснена.

— Елизабет…

— Бети — прекъсвам я. — Вече предпочитам Бети.

— Бети. Първо те моля да ми простиш, че не… че не те подкрепих в онази неприятна бъркотия. Знам, че беше отдавна, но въпреки това… Аз… не ти бях много добра приятелка. — Тя се колебае и добавя: — Уплаших се от цялата онази история.