Джак Дан - Армагедони (Антология)

Джак смъква работните си ръкавици, за да протака. Най-сетне ме поглежда.

— И как тъй кучката Силвия Годард ти се изтърси на главата с такива приказки? След толкова време?

— Джак! Само това ли те интересува? Шон е затънал до ушите!

Той казва кротко:

— Е, Бетс, все щеше да стане рано или късно, нали? Момчето открай време трудничко прихваща възпитание. Вироглаво е. Нищо не дава да му кажеш.

Вторачвам се в Джак, а той добавя:

— Някои хора трябва да се опарят, за да им дойде умът в главата.

— Джак… сериозно е! Шон може да е замесен в тероризъм! И накрая ще го тикнат в затвора!

— Никога нищо не иска да чуе — подхвърля Джак и долавям прикритото задоволство в гласа му, за което дори той не подозира.

Не е негов син, а на доктор Ранди Сатлър. И ето че е тръгнал по лош път.

— Виж сега, Бетс — подхваща Джак, — като свърши смяната, ще тръгна да го търся. И ще го доведа вкъщи. Ти се прибери и ни чакай.

Лицето му е благо, успокояващо. Наистина ще намери Шон, стига да може. Но само защото ме обича.

Внезапният прилив на омраза у мен е толкова силен, че онемявам.

— Хайде, Бетс, прибирай се. Всичко ще е наред. Шон само трябва да си избие глупостите от главата.

Обръщам се и си тръгвам. При паркинга се озъртам — Джак се връща наперено вътре, опъвайки ръкавиците по пръстите си.

Карам към дома си, защото нищо друго не мога да измисля. Сядам на дивана и ровя в съзнанието си да намеря онова място, в което не съм била, откакто ме пуснаха от „Бедфорд“. Сивата гранитна бърлога, която и теб превръща в гранит, така че можеш да си седиш и да чакаш часове, седмици, години, без да почувстваш кой знае какво. Отивам там и ставам тогавашната Елизабет, когато Шон беше при неизвестно какви попечители, а аз не знаех кой го е прибрал и какво му правят, и как ще си го върна. Влизам в сивата гранитна бърлога, за да се вкаменя.

И номерът не минава.

Твърде отдавна беше. Прекадено дълго съм с Шон. Джак пък ме накара да се чувствам излишно сигурна. Не мога да намеря онова каменно място.

Джаки ще остане да преспи при приятелка. Седя в тъмното, без да светвам лампите, колата е в гаража. Шон не се прибира, Джак също. Към два часа сутринта доста хора в тъмни дрехи минават по ливадата отзад и тихичко влизат в съседната къща на Дан и Сиси Мур, понесли големи пакети, увити в черно зебло.

Джак се дотътря вкъщи към шест и половина. Сам. Лицето му направо е увиснало от изтощение.

— Не можах да го намеря, Бети. Търсих навсякъде.

— Благодаря ти — казвам и той кима.

Приема благодарността ми. Защото направи това заради мен, а не заради Шон. И не заради себе си като пастрок на Шон. Потискам внезапния си гняв и го подканям:

— Най-добре иди да си отспиш.

— Ъхъ.

Той влиза по тесния коридор в нашата спалня. След три минути захърква.

Пускам колата по инерция, за да изляза от алеята. Прозорецът на спалнята ни е към улицата. Пердетата не помръдват.

Западният крайбрежен път е пуст, ако не броим няколко камиона с дълги ремаркета. Пресичам реката по междущатската магистрала и се връщам на изток. След пет километра, когато съм насред стопанствата, вонята на изгорена плът нахлува в колата.

Крави близо до оградата на пасището. Спирам и излизам от колата. Петнайсет-шестнайсет, холщайнска порода. Провесвам се над оградата и виждам дупките от куршуми в главите им. Някой ги е събрал накуп, гръмнал ги е една по една и небрежно е подпалил огън със сложени между тях хубаво нарязани дърва. Огънят бе угаснал, изглежда, не са искали да гори дълго. Само колкото да привлече вниманието, което засега не беше станало.

Никога не съм чувала кравите да прихващат човешки болести. Защо са ги изпозастреляли?

Връщам се в колата и продължавам към Емертънската мемориална.

В тази част от града се е спуснала мъртвешка тишина. Неподвижна трева по полянките в двор след двор. На стъпалата пред една голяма скъпа къща са се натрупали стари вестници, десетина-дванайсет броя. Няма деца, чакащи училищния автобус, от алеите пред къщите не излизат коли с хора, тръгнали за работа. Между автомобилите на паркинга до болницата зеят огромни празни пространства. В последния момент и аз отминавам паркинга, за да спра отсреща на нечия празна алея под няколко дръвчета.

Никой не седи зад информационното гише. Павилиончето е заключено. Никой не ме заговаря, докато чета указателя на стената във фоайето, макар че две фигури с дълги престилки и маски на лицата забързано се изнизват край мен. „Медицински директор д-р Рандолф Сатлър“. Третият етаж в източното крило. Асансьорът също е празен.