Джак Дан - Армагедони (Антология)

— Доктор Бенет не беше от хората, които висят при отрепките.

— О, не съм казвала, че ги е познавал . Някой оръфляк сигурно го е убил, за да му вземе портфейла. — Тя впива поглед право в очите ми. — Не се сещам за друга причина. А ти?

Заглеждам се на изток към реката. На другия бряг над къщите по малкото хълмче едва се вижда покривът на Емертънската болница-мемориал на войниците и моряците. Мостът през реката беше взривен преди три седмици. Никой не пострада, никого не заподозряха. И сега всеки, който поиска да отиде в болницата, трябва да кара петнайсетина километра по западния крайбрежен път и да пресече реката по междущатската магистрала. От Джак научих какво приказвали онези от транспортното управление — имали нужда от две години да построят нов мост.

— Доктор Бенет беше добър лекар — казвам й аз. — И добър човек.

— Е, никой не твърди обратното. Бети, ама наистина трябва да използваш сушилнята, за да си спестиш това навеждане и приклякане. Лошо е за гърба. Не се подмладяваме, нали? Хайде чао.

Размърдва пръстите на дясната си ръка към мен и се маха. Забелязвам, че ноктите й са лакирани в деликатния розово-бял оттенък на току-що измита кожа.

— Нямаш доказателства — отсича Джак. — Само щури подозрения.

На лицето му се е сковала маската на ината. Седи пред бутилка „Мичелъб“ до кухненската маса, уморен като пребито куче от смяната и трите извънредни часа в завода, изобщо не му се слуша. Не го обвинявам. И на мен не ми се приказва за това. В хола Джаки трескаво играе на своето „Нинтендо“, мъчи се да вмести колкото се може повече електронни взривове в оставащото време, преди баща й да окупира телевизора за понеделнишкия вечерен футболен мач. Шон вече излезе с приятели, за да не се завари с пастрока си.

Сядам срещу Джак, стиснала между дланите си чашата с горещо кафе. Искам да се стопля.

— Джак, знам, че нямам доказателства. Не съм детектив.

— Ами тогава остави ченгетата да се оправят. Тяхно задължение си е, не е наше. Ти стой настрана.

— Знаеш, че стоя настрана.

Джак кима. Не се набъркваме в работата на ченгетата, не участваме в никакви комитети в града, дори не се заслушваме много в новините. Не се занимаваме с нищо, което не ни засяга. Джак винаги е бил такъв.

— Само ти казвам какво мисля — добавям. — Поне толкова може, нали?

Чувам как гласът ми засяда някъде по средата между молбата и гнева.

И Джак го чува. Намръщва се, става с бирата в ръка и нежно отпуска другата си длан върху рамото ми.

— Няма защо да питаш, Бетс. На мен казвай каквото искаш. Но на никой друг, ясно? Не искам неприятности, особено за теб и хлапетата. Не е наша грижа. Радвай се, че ние сме здрави, и чукай на дърво.

Усмихва се и отива в хола. Джаки изключва видеоиграта, без да й се крещи, държи се добре. Поглеждам през прозореца на кухнята, но е твърде тъмно, за да видя друго, освен отражението си, пък и прозорецът е обърнат на север, не на изток.

Не съм минавала отвъд реката, откакто Джаки се роди в Емертънската болница преди седем години. Пък и останах там по-малко от денонощие, примолих се на Джак да ме върне вкъщи. Не заради инфекциите, разбира се, тогава още ги нямаше. Но сега ги има и какво ще стане, ако следващия път не малкото момче на Нордстръм има нужда от ендозин, а Джаки? Или Шон?

Щом си бил в Емертънската болница, никой, освен най-близките ти, няма да припари до теб. Понякога и те не смеят. Когато госпожа Уаймър се прибра у дома след операцията, нейната снаха я качи в задната стая на втория етаж, оставяше й храната пред прага на еднократни картонени подноси и сложи в стаята й химическа тоалетна. Дори не помагаше на старицата да изпълзи от леглото, за да я използва. И така продължи цял месец — хирургически маски, ръкавици, хартиени престилки, — докато Роузи Уаймър не се убеди, че госпожа Уаймър не е прихванала в болницата някаква мутирала бактерия, устойчива към лекарства. А Хал Уаймър дори веднъж не се сопна на жена си.

„Хората са уплашени, но ще постъпят както е редно“, ми бе казал Джак единствения предишен път, когато се опитах да поговоря с него за същото. Не си пада много по приказките. Затова и аз се въздържам. Дължа му го.

Но в големите градове не са само уплашени. Изпаднали са в ужас. Дори без да слушам новините, дочувам за безредиците, за специалната полиция, създадена от правителството, за новите бацили, поболели половината хора, а само ендозинът ги лекува, и то понякога. Изобщо не си представям как ще отделят време и усилия за убийството на един лекар от малко градче. И не споделям вярата на Джак, че хората в Емертън непременно ще постъпят както е редно. Твърде добре помня, че не винаги го правят. Как тъй и Джак не помни?