Джак Дан - Армагедони (Антология)

Ейми говореше монотонно, като че се бе подготвяла за този момент през всичките години на усилен труд.

— Значи причинявате разкъсване на някои фоликули в яйчниците. Най-обикновено явление. Просто ускорявате менструалния цикъл.

— Не само на някои фоликули. На всичките.

— На всичките ли?… — Челото му се набръчка от недоумение, после лицето му застина в потрес. — Всички фоликули? Значи яйцеклетките на жената се похабяват наведнъж?

Ейми кимна.

— Вашите хора сигурно вече знаят и това.

Сегуено кимаше разсеяно и шепнеше:

— Получих бюлетина по пътя насам. Имаше нещо за необичайно свойство…

Гласът му затихна. Мятащите се мушици хвърляха трескави сенки по напрегнатите лица, лъснали от пот.

— Значи… те оздравяват. Но стават безплодни.

Тод издиша дълбоко, освободил напрежение, което досега не съзнаваше.

— Това е. Свърши се.

— Значи не сте имали намерение да изтребите мнозина.

Ейми отвърна хладно и отмерено:

— Неизбежен страничен ефект. Треската убива по-слабите хора, предимно старци. Не успяхме да открием как да го предотвратим.

— О, Господи… Няма да има деца.

Тод завъртя глава.

— В около петнайсет процента от случаите не поразява всички фоликули в яйчниците. Но следващото поколение ще е почти десетина пъти по-малобройно.

Сегуено стискаше побелелите си устни.

— Вие сте най-долните престъпници в човешката история.

— Може би — подхвърли Тод.

Изведнъж се почувства уморен, след като всичко свърши. И никак не го интересуваше какво мисли този или онзи.

— Ще ви екзекутират.

— Може би — този път се обади Ейми.

— Как… как можахте?…

— Нашата любов ни вдъхновяваше — яростно изрече Тод. — Самите ние не можехме да имаме деца. Изкривена матка. Просто приложихме метода в по-голям мащаб.

Ейми допълни с равния си безстрастен глас:

— Опитахме се да прикачим акрозом към сперматозоидите, но мъжете непрекъснато синтезират нови. Разковничето беше в жените. Те имат по неколкостотин яйцеклетки. Докопаш ли ги, решил си проблема. И си спасил света.

— За да опазим природата. — Тод знаеше, че трябва да го каже ясно. — За да спрем безумието на нови и нови орди от хора.

Сегуено ги зяпаше отвратен.

— Знаете, че ще предотвратим това. Ще разпространим ваксината.

Ейми се усмихна — бавно разтягане на устните под каменния поглед.

— Ами да. Сега се чудите защо сме толкова спокойни.

— Причината е очевидна. Вие сте ненормални. От най-извисената култура, най-напредналата… и такава диващина.

— Че къде другаде ще я намерите? Ние уважаваме околната среда. И не се плодим като животни.

— Вие… вие сте…

Гласът отново измени на Сегуено.

Тод виждаше присвитите очи, издутите мускули по челюстите и потта по лицето на този ограничен бюрократ от ООН. Чудеше се как човек с толкова тесен кръгозор си въобразява, че неговото неодобрение ще ги засегне. Тях, решили да се пожертват, за да спасят света. Ама че дребнав посредствен ум.

Ейми прегърна съпруга си.

— Поне сега ще бъдем заедно.

Сегуено заговори с омраза:

— Ще ви съдим по местните закони. За назидание на всички. И останалите от вашата банда… ще ги издирим.

Двамата си седяха на нара невъзмутими и се притискаха един в друг. Тод целуна Ейми. Във въображението си неведнъж бяха преживели тези мигове.

Сегуено заговори по-високо:

— Ще живеете само колкото да видите как ваксината ще провали вашия план.

Ейми целуна Тод дълго и жадно, после се обърна.

— О, нима? И вие вярвате, че Северът ще плати за това? Когато могат просто да протакат и да оставят вируса да се вихри в тропиците?

Тод се усмихна мрачно.

— След като ваксинират себе си, ще вложат цялата си енергия в „надпревара за утроби“ — ще търсят плодовити жени, новото „национално богатство“. Ще бъдат прекалено заети. И свръхгрипът ще си свърши работата.

Лицето на Сегуено потъмня от нахлулата кръв. Тод наблюдаваше как шокът, страхът, накрая и яростта променяха гримасите му. Логиката, неизбежната студена логика на замисъла най-сетне го разтърси.

И този последен обрат прекърши нещо у Сегуено, тласна го отвъд чертата. Твърде късно Тод съзря и настръхналия мрак в това лице. „Тази моя уста… Убих и двама ни.“

Сегуено изтръгна пистолета от ръката на пазача и Тод проумя, че няма да станат свидетели на последната приятна ирония — танцуващите като марионетки народи.

Това беше последната му мисъл, но изпита само леко съжаление.