Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— Ще живее. Натоварен съм да разследвам случая.

— Ключът, за който питате, значи… също е участвувал? — деликатно полюбопитствува собственикът на колата.

— Вероятно. — Орлов забеляза, че при тези думи лицето на събеседника побледня.

Можеше да се очаква, че собственикът ще направи някакво умозаключение.

Орлов пресмяташе, съпоставяше.

— Не може да бъде — накрая произнесе собственикът.

— Извинете, как се казвате? — попита Орлов.

— Николай Петрович.

— Кое не може да бъде, Николай Петрович?

— Казвам, че не може Льоша да направи това. Някой друг го е направил, със сигурност е друг.

— Аз не съм казал, че е той.

— Вие питахте за ключа — с недоумение каза Николай Петрович.

— Ключът може да се окаже във всеки. А защо все пак вие сте толкова уверен в Льоша?

Николай Петрович повдигна рамене.

— Не е такова момче… Добър младеж е, разбирате ли?

— Отдавна ли го познавате?

— Откакто сме се заселили в този блок. Петнадесет години. Той още не ходеше на училище.

— Благодаря ви, Николай Петрович, за информацията. А как е фамилното ви име?

— Косицин.

— За всеки случай ще си запиша адреса ви. Маже ли?

Николай Петрович каза номера на блока и апартамента и Орлов се запъти към чакащата го кола.

… Този ден Льоша не можа да си довърши смяната: в единадесет часа го извикаха в отдел „Кадри“, където го чакаше подполковник Орлов. Льоша отиде с него в градското управление на МВР. Орлов веднага попита:

— На вас изчезна ли ви гаечен ключ?

— Да.

— Кога?

— Преди една година.

Орлов действуваше малко против установените правила, още в самото начало той разкри пред Льоша това, което беше известно на следствието, още повече, че, ако се мисли логично, Льоша като собственик на гаечния ключ, послужил вероятно като оръдие на престъплението, засега не биваше да бъде освободен от подозрение. Но Орлов си имаше своя тактика на разследване и вярваше на собствената си интуиция.

— Може ли някой да потвърди това?

Льоша се замисли и накрая си спомни:

— Съседът по гараж ми го потърси и аз не можах да го намеря. Тогава се сетих.

— Ключът на гаража не е ли открадвай?

— Не.

— А кой е този съсед?

— Сергей Степанович Порфентиев, от деветдесет и осми апартамент.

— Къде работи?

— В електроламповия, майстор на цех.

Орлов извика по телефона един от помощниците си и му даде бележка.

— Веднага иди в електроламповия, намери този човек и го доведи тук.

Льоша разбра, че макар този симпатичен следовател да се отнася с него добре, все пак не вярваше на думите му и това го засегна, той искаше да му докаже, че могат да му се доверят и без проверка. Но какво можеше да направи?

— Вие дружите ли със Светлана Сухова? — попита Орлов.

— Дружахме, но вече не — вяло отговори Льоша.

— Защо?

На Льоша му беше неудобно да отговаря на този въпрос, да се рови в работите на Светка.

— Това вероятно не засяга следствието — каза той, по навик преиначавайки думите.

— За следствието всичко има значение. Кога се скарахте?

— Не сме се карали. Просто не се срещаме. Вече една година.

— Не сте ли й се заканвали?

— Какво ще й се заканвам, тя е много учена.

Орлов чувствуваше, че Алексей Дмитриев казва истината. Той не можеше да подозира този младеж в опит за убийство.

— И все пак, защо не се срещахте повече? — попита Орлов.

— Така се случи.

— Не беше ли причината някой трети?

Льоша не можеше да лъже. Да си признае, че я ревнуваше, също не можеше да каже.

— Имаше един човек, но той няма нищо общо — каза той все така мрачно.

Те обаче говореха за различни хора: Льоша имаше предвид Пиетро Матинели, чието име той не знаеше, а Орлов — неизвестния възрастен мъж, за когото Светлана беше говорила на майка си относно източника на чуждестранните вещи.

— Защо беше? — попита Орлов.

— Той замина… Със самолет…

— Далече ли?

— Сигурно зад граница.

— Откъде знаете, че със самолет? И защо зад граница?

— Витек го проследи. А онзи човек е чужденец.

— Кой е този Витек?

— Едно момче от нашия двор. Дванадесетгодишно.

— И кога беше това?

— Преди една година.

— Разкажете за това подробно… Една минута, с ваше разрешение ще включа магнитофона.

Орлов не очакваше, че в делото ще се появи чужденец. Той бе оставил настрана въпроса за възрастния поклонник на Светлана Сухова и сега внимателно слушаше Алексей. Изясниха се любопитни подробности.

Завършвайки разказа си с това, как те с Витек търсели Светлана в кафенето, Льоша си спомни и за странния случай с онзи човек, който поиска да освети филма.