Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— Що за човек беше този? — попита Орлов.

— Малко по-възрастен от вас.

— Но той ви се е представил по някакъв начин?

— Размаха някакво удостоверение.

— Какво удостоверение?

— Някаква червена книжка. Не я проверихме.

Настъпи мълчание. Орлов изключи магнитофона и запали цигара.

Като усети изтърваната мисъл, Льоша замислено каза:

— Ето още какво, другарю…

— Казвам се Михаил Петрович.

— Михаил Петрович, когато фотографирах Светка, според мен този тип седеше на съседната масичка, той попадна в кадъра.

— Запазили ли сте филма?

— Там е работата, че го няма.

— Също изчезна?

— Да. Не зная как.

— Кога открихте, че го няма?

— Приблизително тогава. Когато изчезна ключът. Миналото лято. Струва ми се, през юли.

— Само този филм ли ви изчезна?

— Там е работата, че само този.

— А ключалката на апартамента в ред ли е?

— Веднъж майка ми се оплака, че ключът нещо заяжда. А после нищо.

Орлов почувствува, че тук се завързва някакъв възел.

— Не е ли останала поне една снимка? Вие сигурно сте промили няколко копия?

— Две дадох на Светка, а една… Льоша стисна устни и изведнъж си спомни: — Точно така, една снимка трябва да е останала. Исках да направя стенвестник, а после се отказах… Ако майка ми не го е изхвърлила, трябва да е под кревата.

Орлов не пожела да разпитва за какъв стенвестник става въпрос. Той вдигна телефона, набра номер:

— Колата веднага. — Като сложи слушалката, каза на Льоша: — Отивайте веднага в къщи и ми донесете вашия стенвестник.

… Докато Льоша отиде за стенвестника, помощникът на Орлов доведе от електроламповия завод Сергей Степанович Порфентиев.

— Можете ли да потвърдите, че на Алексей Дмитриев е изчезнал гаечният ключ? — попита Орлов.

— Да. Аз го ползувах. И после изчезна.

— Моля, спомнете си, кога за последен път сте искали ключа на Алексей.

— Не помня точно, но това беше през миналото лято, през юли, а може през август.

Като написа протокола и го даде за подпис на Порфентиев, Орлов каза:

— Благодаря ви. Всичко хубаво.

Щом Порфентиев напусна кабинета, Льоша се върна. В ръцете си държеше сгънат на четири дебел лист. В движение Льоша го разгърна и го сложи на масата пред Орлов.

— Ето. Добре, че не е попаднал на гънката — каза Льоша, сочейки с пръст снимката.

— Кой е този? — попита Орлов.

Льоша отново сложи пръста.

— Ето го, надига се от стола.

Орлов поразгледа хората на снимката и извика помощника.

— Изпрати това във фотолабораторията, нека да преснимат в голям формат човека от задния план. Кажи, че е бързо.

— Седнете, ще продължим — каза Орлов на Льоша. — Сега имам такъв въпрос. Не сте ли срещали Светлана Сухова заедно с възрастния мъж?

— Аз не съм ги видял, но Витек ги е срещнал.

— Не е ли същият, който е на снимката?

— Трудно ми е да кажа… Честно да си кажа, ние отдавна забравихме за снимката. Една година оттогава…

— Добре, а как според вас, много ли се е променила Светлана през тази година? Или не сте забелязали?

— Попроменила се е, разбира се.

— Само това ли?

— Какво повече?

Орлов помоли Льоша в близките дни да не излиза никъде из града и го отпрати.

Следобед при Михаил Петрович се състоя малко съвещание с помощниците.

От това, което бяха успели да научат за Галина Нестерова, за делото беше съществено само един момент: тя, както и Светлана Сухова, през изминалата година си беше обновила целия тоалет. Никой не беше забелязал нещо непочтено в нея.

Що се отнася до универмага, сведенията оттам бяха по-интересни: две продавачки бяха казали, че могат да познаят възрастния човек, който често посещавал Светлана — ту като обикновен купувач, ту като че ли специално заради самата нея.

Изясни се също, че Светлана е напуснала универмага в двадесет часа и петнадесет минути. Последна я е видяла завеждащ сектора. По всичко изглежда, че тя е „последната“, която търсеше Орлов. Но това не даде нищо на следствието.

Като изложи плана на по-нататъшните действия, Орлов освободи своите сътрудници и позвъня — за четвърти път този ден — в неврохирургическата болница. Свикан е консилиум. Прогнозата беше неутешителна: травмата на черепа е нарушила функциите на жизненоважни центрове и ако настъпи възстановяване, няма да е по-рано от три-четири месеца. Парализирани са крайниците. Светлана не вижда, не чува и не може да говори. Докато не се възстановят слухът, зрението и говорът, не може да се предсказва нищо.