Олег Шмельов - Завръщането на резидента

След един час бях в къщи. Изпих веднага половин бутилка уиски и легнах да спя. Сутринта отворих друга бутилка, освежих се и зачаках Алоиз. Той пристигна на мръкване.

В началото нищо не каза, хвърли на масата в кухнята плик с пари, поседя, докато ги броях, а след това извади от шлифера си сгънат лист, откъснат от вестник, разгърна го и посочи с пръст снимката на познатата ми сцена: клиентът лежи на тротоара, над него стои телохранителят. Само едно ми се стори странно, че той гледа във фотоапарата, а с ръка сочи към корема на своя господар. Чак после се сетих, че вероятно показва на полицаите как е станало всичко.

Вярно е, казвам на Алоиз, така беше. А той: чети, глупако! Аз обяснявам, че не мога да чета на английски. Тогава той прочете. Под снимката бяха написани неприятни думи. С едри букви се казваше, че преди два часа до убийството в закусвалнята са видели човек със съмнително лице: челото бяло, останалата част много тъмна.

Петима постоянни посетители на закусвалнята, касиерката и продавачката на млечни продукти твърдяха, че този човек предизвикал неопределено подозрение със своето поведение, но точно с какво, не се съобщаваше. Продавачката и касиерката съобщаваха още, че подозрителният субект е посетил закусвалнята няколко пъти през последните две седмици преди трагичното произшествие — това не беше лъжа. Само че аз не можах да разбера с какво съм предизвикал тяхното подозрение, освен със загара.

Попитах Алоиз какво е писано за убития. Той се ядоса, защото аз не трябваше да мисля за това сега, но все пак каза, че пострадалият притежавал някаква посредническа кантора, в миналото е привличан към съдебна отговорност във връзка с игралните домове, но поради липса на доказателства е оправдан.

Да, Алоиз, както винаги, беше прав: трябваше да помисля за собствената си безопасност. С шофьорската книжка, колата, а може би и с пистолета той насочи полицията по следите на непознатия за мен Ричард Смит, но аз къде да се дяна с моята мутра? Слава богу, че пред съседите не бях си свалял шапката…

След всичко, което стана, Алоиз виждаше един изход: да изчезна от Ню Йорк и изобщо от Щатите.

Уговорихме се той да ми донесе в квартирата продукти за една седмица и да не си показвам носа навън. Отиде веднага в магазина и домъкна разни консерви. А докато се разкарваше насам-натам, му хрумна една умна мисъл: да се опитаме да премахнем загара с някакви средства. Но трябваше да се намерят такива средства.

Два дни кукувах само на консерви. Най-накрая се появява Алоиз и поставя на масата две шишенца — в едното бяла гъста каша като каймак, в другото синкава. Дала му ги една негова позната.

Дявол знае какви бяха тези шишенца, но във всеки случай миришеха хубаво. Мажех се три пъти на ден, щипеше ми мутрата, мислех, че ще си претрия кожата. И, представи си, след една седмица като се погледнах в огледалото — розовичък като прасенце. Чудеса на козметиката!

На двадесет и шести март излетях за Мадрид. Разбира се, Алоиз не ме изпрати. Простихме се, когато ми донесе билета. Разделихме се като добри приятели, засвидетелствува ми голямото си уважение към мен, а аз към него.

Алоиз изрази надежда, че нашите отношения няма да се прекъснат, обратно, ще закрепнат. Помоли ме да открия в Мадрид пощенска кутия, та в случай на необходимост да ми прати телеграма. Имаше предчувствие, че ще се нуждае от моите услуги нееднократно.

Какво пък, аз съм винаги готов, аз съм войник, завербуван от негово величество долара, а също така от нейно величество марката и негово превъзходителство фунта, но, да ме избави бог, от нейно преподобие италианската лира, тъй като не мога да смятам до милион, ако се бях приземил не в Мадрид, а в Рим и бях сменил доларите с лири — веднага щях да стана милионер. А не бих искал да съм италиански милионер. Моите другарчета в Мадрид пръсти още не бяха засмукали, но порядъчно поизтръскаха спестеното и затова с нетърпение чакаха зова на тръбата.

Посетих неколцина, поразпитах ги. Не намерих Хайзелс, но имаше други, които служеха на Моис Чомбе, по-точно на Боненан, и бяха добре осведомени. Говореше се, че катангският търговец иска непременно да стане премиер-министър на Конго, струва ми се, че беше изготвен вече и план на действие. Можеше да се вярва на това, защото Чомбе от глупост, или защото беше порядъчен нахалник, никога не държеше в тайна своите най-близки планове. Но дните си течаха, а никой не ни вдигаше в тревога. Бях започнал вече да си мисля как да намеря нова работа, когато получих писмо от Алоиз. Беше започнала жегата още в началото на май и това писмо дойде тъкмо навреме, защото ми беше омръзнало да се пека, не исках повече да загарям, теглеше ме по на север, а Алоиз ме канеше на среща в Цюрих, откъдето смятал да мине транзит. Той ми плащаше пътните, така че нищо не губех. Изпратих телеграма, че съм съгласен.