Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Разузнах. Картинката беше следната: къщата, в която живееше милата на моя клиент, е на тиха уличка, ширина на платното около петнадесет метра, тротоари от двете страни — около шест метра. Отсреща — точно същата десететажна сграда. Тази улица се пресича от широко авеню с оживено движение. До ъгъла — сто метра. На ъгъла — закусвалня с полуподземно помещение. Мога да паркирам до спирката на авенюто, недалеч от закусвалнята.

Първият четвъртък установих, че клиентът паркира на същата спирка. Телохранителят го изпрати до входа и тръгна към закусвалнята. Това беше в седемнадесет нула, нула. Точно в деветнадесет телохранителят беше на входа и клиентът се показа пред него на главния вход. Вижда се, че е много делови човек, всичко по разписание до секунди — когато печели пари и когато се люби. С такъв няма да скучаеш…

Всичко това е добре, другото бе лошо: огнева позиция за стрелба от прозореца на отсрещния дом нямаше. Има асансьор, без площадка на стълба. Резервната стълба е откъм двора.

Но аз помислих: щом Алоиз каза да оставя колата не много далеч и клиентът за мое щастие оставя своя Пакард на сто и петдесет метра, то мога да стрелям от колата. Така и реших, макар че при този вариант трябваше да се съобразявам и с телохранителя. Той също можеше да стреля по мен. Но шансовете ни не са равни. Аз все пак ще съм в колата.

Не можех да премахна едно затруднение: през март на тази улица даже в слънчев летен ден вероятно е тъмно, а пък в седем часа вечерта още не палят лампите и на десет крачки не можеш да различиш мъж или жена върви по тротоара. В къщите лампите са запалени, но прозорците са плътно закрити от пердетата, а няма рекламни светлини. Надявах се на зрението си, а за по-голяма сигурност купих шише рибено масло, пих цяла седмица — помага на очите в тъмното, каза ми го капитанът на Рейн.

Според пресмятанията трябваше да стрелям минимум два пъти, макар че куршумите бяха дум-дум, в която и точка от тялото да попаднат — свършено е с човека. Но ако клиентът е интелигентен, след първия изстрел той обезателно ще легне, независимо дали е улучен, или не. Значи вторият изстрел трябва да бъде по-ниско, за застраховка. Не е изключен и трети, защото телохранителят след три секунди ще се сети да извади своя пистолет. Но аз се надявах на тъмнината, а пък и фордът ми беше черен. Не ми се искаше да закачам телохранителя, той навярно е от нашата черга, от тези, които стрелят заради други…

Всичко бях предвидил, като по ноти, оставаше да дочакам следващия четвъртък, защото не обичам да протакам нещата. Всичко щеше да мине гладко, ако не беше моят африкански загар, по-точно, ако не бях забравил за него. И най-важното, че Алоиз ме беше предупредил. Това не е шега работа, когато се решаваш на такова нещо, трябва не една седмица напред да гледаш, а много по-далеч.

Не бях нарушил никакви правила, а просто два пъти се отбих в закусвалнята на ъгъла да похапна. Нищо не пих. Само хапнах, но когато се хранех, свалях шапката си. А без шапка правех впечатление.

На всеки е известно, че ако заставиш трима различни свидетели да разкажат за едно и също произшествие, такъв винегрет ще се получи, че самият римски папа не може да се оправи. А моята клоунска мутра запомнили и еднакво описали седем човека и всичко заради проклетия загар.

Настъпи денят, онзи четвъртък. В пет без четвърт пристигнах пеша до ъгъла, влязох в закусвалнята, взех си чаша мляко, седнах до прозореца. Точно в седемнадесет клиентът мина с телохранителя. Допих млякото и се отправих към колата — бях я оставил доста далеч, на около четиридесет минути пешком. Сложих ръкавиците, седнах на кормилото, запуших, извадих от куфара пистолета, допълних пълнителя с патрони и махнах предпазителя, за да не забравя в последната секунда — нали знаеш, че понякога фотографите забравят да махнат капачката от обектива. Потеглих по опустелите улици.

Пристигнах до ъгъла край закусвалнята точно в седем часа без две минути. Намалих скоростта, виждам — телохранителят прекосява улицата. Оставих го да мине на около трийсет метра и бавно карам след него. Прозорецът на дясната врата беше свален.

Всичко стана по разписание. Стрелях от около пет метра, прицелих се в гърдите. Клиентът падна на тротоара, като се сви, телохранителят нищо не разбра, засуети се, защото не чу изстрел — пистолетът ми имаше такъв тих звук, като че ли си хвърлил камък във водата — тиинк…

Втори път не стрелях, натиснах газта и полетях до следващия ъгъл, свих веднага и спрях. Заключих колата и бързо се отправих към метрото — то беше наблизо. Пистолетът оставих на пода под седалката.