Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Около два месеца живях в Мадрид тихо и спокойно, имах си едно момиче не по-лошо от Маргарита и не такава пияница. Компанията ми беше изключително от нашите, командосите. Не очаквахме скоро да ни повикат, затова се държахме дружно. Именно тогава се запознах с Хайзелс и Франсис Боненан. Те не бяха от нашата черга — хитри едни, такива няма да отидат срещу куршумите в джунглата. На другите, не знам, но на мен те не ми харесваха. Няма да скрия, на Хайзелс съм му благодарен. Помогна ми да намеря работа.

Пройдохата Боненан влезе под кожата на Моис и знаеше всичките му планове. Малко преди Коледа се събрахме у Хайзелс да обсъдим положението си. Хайзелс ни съобщи, че в близко време, т.е. през шестдесет и шеста година, не можем да разчитаме на работа в Африка. Така му казал Боненан, а на него можеше да се вярва.

Помръкнахме. Разбира се, една година можехме да си поседим така, но паричките изтичат, а за седене никой не плаща.

Когато се разотивахме, Хайзелс ме задържа. Не разбрах защо му бях харесал. Каза, че иска да ми помогне. А може би не милееше много за мене, сигурно му бяха направили поръчка за момче като мене и вече е получил комисионни за това. Не мога да твърдя дали беше точно така, но Хайзелс не е от тези, които ще изпуснат възможността да спечелят. Накратко, той ми даде един адрес и бележка до човек на име Алоиз и обясни, че с известно старание ще мога да си осигуря приличен живот при него. След това вече разбрах защо именно мен беше избрал Хайзелс. Бях успял да спечеля репутацията на точен стрелец, който не губи самообладание. А това се ценеше от нашите гуляйджии.

Всичко добре, но адресът на този Алоиз не беше много подходящ — Ню Йорк.

Гратис не можеш да прелетиш или преплуваш, трябва да се плати. Пък и нищо не е ясно, може напразно да се охарчиш.

Взех да се съмнявам и след една седмица отново отидох при Хайзелс, а той, като ме видя, вика: «Ти още ли си тук?» И като започна, че съм голям глупак, стърча още в Мадрид, докато в същото време под ръководството на Алоиз мога да правя долари. Той умее да убеждава…

Ние наистина не помислихме, че за по-дълъг престой в Щатите ще трябва специална виза, но Хайзелс се зае да уреди всичко. След няколко дни в ръцете си имах специалното разрешение за влизане в Щатите и право на пребиваване половин година с продължаване на срока, ако пожелая.

В началото на март пристигнах със самолет в Ню Йорк. Намерих небостъргача на Манхатън, целият натъпкан с офиси и служби. Алоиз се оказа солиден около петдесетгодишен човек. Стаята му беше с двойна врата. На вратата — номер от сребрист метал и табелка: «Адвокат». В кабинета бюро, две кресла и нищо повече.

Алоиз прочете бележката на Хайзелс — там на английски беше написано, че предявителят, тоест аз, е онзи младеж, който е нужен на Алоиз. Хайзелс така ми обясни в Мадрид, защото аз не разбирах английски. Разбирам малко, като се говори — нали цяла година капитанът ме учеше, все нещо бях запомнил, но просто нямаше кога да чета даже и немски книги или вестници.

Проблемът с езика веднага отпадна, защото Алоиз говореше немски като истински германец.

Без да ме пита нищо, той ми даде ключ от квартира, написа на лист от бележника адреса и обясни как да отида дотам. Предупреди ме никога повече да не се появявам в неговия офис, каза да се настаня в квартирата, а той скоро ще ме посети. След това откъсна лист от бележника, покани ме на своето бюро, даде ми писалка и помоли да напиша разписката, че съм получил сто долара. Докато пишех разписката, той отброи стотачка все по петдоларови банкноти. Не ми хареса тази процедура с разписката, но нямаше как — аз съм дошъл при него, а не обратно.

Като ми даде парите, Алоиз каза, че би било по-добре да ми даде по един долар, но нямал такива. Аз се учудих и той ми обясни, че от една миля съм миришел на чужденец и, второ, веднага се виждало, че не съм от богатите, затова по ми подхождали дребни банкноти.

Ако беше казал такова нещо в Конго, щях да го направя на решето, но разговорчето ставаше в Ню Йорк.

А в същност Алоиз беше прав. Аз действително се различавах от американците. И африканският загар още ми личеше. «Впрочем — каза Алоиз — ти можеш да се представяш като фермер от Юга. Те имат същите физиономии — казва, — челото бяло, а останалото като у мексиканците». В Африка носеха коркови каски против слънце, затова половината ми лице беше като сметана, а другата половина черна. Щом си свалях шапката, зяпваха ме като клоун. А заради загара едва не загазих още в самото начало. След това Алоиз извади от чекмеджето на бюрото фотоапарат и ми направи няколко снимки.