Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— Привет — по немски поздрави Брокман, сядайки. — Казвам, се Карл.

— Привет — отговори Михаил, зарадван, че този тип не му подаде ръка.

— Казват, че ме познавате.

— Марк Хайзелс ме помоли да ви предам поздрави.

— А-а, още тича старата лисица. Как е той?

— За малко се видяхме. Но разбрах, че си има пари.

— Хайзелс винаги е имал пари — небрежно забеляза Брокман. — Ще пием ли, или само ще гледаме бутилките?

— Какво предпочитате?

— Нещо по-силно…

Михаил взе голямата бутилка джин, погледна Фернанду, който стоеше, подпрял ръце на гърба на стола, Фернанду кимна одобрително. Михаил наля в трите чаши. Пиха.

— Сериозно ли е? — попита Михаил, показвайки ранената ръка на Брокман.

— Достатъчно е, за да изчезвам оттук — каза Брокман.

— Значи към Европа?

— Утре. Имам право. — Брокман повъртя празната чаша. — Ще получа и застраховка.

— Вие сте щастливец.

— И на вас желая същото.

— На мене ми се спи — каза Фернанду.

Михаил се обърна към Брокман.

— В такъв случай може би ще се преместим у мен?

— Благодаря. Трябва да си почина. — Той погледна часовника си на дясната ръка.

Михаил си спомни думите на патологоанатома: „Ако ударът е бил нанесен не отзад, то убиецът е бил левак.“

Брокман стана. Михаил реши да рискува, както при разговора с вербовчика в лисабонската агенция по разпространение на печата.

— Един въпрос, Карл…

— Да.

— Познато ли ви е името Гюнтер Хофман?

Като че ли над ухото на Брокман гръмна патрон: той трепна.

— Защо ви интересува?

— Вижте, аз някога, по време на войната, служих с него. Бих искал да го намеря. Предполагам, че сега има друго име…

— Правилно предполагате.

— Нищо ли не ви е известно за него?

— Последното му име е Алоиз. А от презимето не съм се интересувал.

— А къде е сега?

— Беше в Америка. — Брокман се обърна към вратата. — Време е.

— Време е.

Льоша прояви своя първи собственоръчно заснет филм и беше много учуден: толкова бе сполучлив, сякаш го е правил професионалист. Впрочем този първи филм си остана най-хубавият и в следващите три месеца. Едва към края на лятото Льоша постигна резултати, които в началото се получаваха случайно.

Както обеща на малолетния си приятел Витка, Льоша направи стенвестника. Нарече го почти като печатния орган на градския универмаг, тоест „Културно обслужване“: Изпускайки умишлено предлога „за“, надписът звучеше двусмислено: не само призоваваше за културно обслужване, но и показваше как то се осъществява.

Под заглавието Льоша залепи снимка, на която бяха заснети Светлана, Галя и Пиетро в ресторанта. На заден план, малко не на фокус, се виждаше полунаведен набит мъж (на Льоша му се стори, че това е същият тип, който му заповяда да освети филма). Под снимката той постави надпис, над който дълго мисли. Той гласеше: „Картинки от светския живот“. От двете страни на снимката налепи изрезки от рекламните листовки на „Интурист“.

Льоша се полюбува тъжно на своето произведение, въздъхна, сгъна стенвестника на четири и го пъхна под кушетката. Счете за недостойно и детско окачването на стенвестника, както беше намислил. Нещо повече, реши да прояви великодушие: направи още две снимки — формат девет на девет, та при удобен случай да ги даде на Светлана — една за нея и една да изпрати на онзи тъмнокос чужденец.

Скоро такъв случай му се удаде. Една вечер Светлана на връщане от работа повика Льоша, който свиреше на китара в компанията на момчетата от двора.

— Не ти ли мина? — попита тя съчувствено.

Това не се хареса на Льоша. Той й пъхна в ръцете китарата и каза:

— Почакай за минутка, аз ей сега. — И изтича към входа.

Като се върна, той си взе китарата и й даде снимките.

— Ето, добре излезе. Вземи за спомен.

Светлана отначало не разбра какви са тези снимки, но когато ги разгледа, поклати глава.

— Значи шпионираш с фотоапарат?

— Шпионирах — уточни Льоша. — Повече няма.

Светлана нищо не отговори. Сложи снимките в чантичката си и тръгна. Даже не благодари.

Оттогава, когато се срещнеха по улицата или на двора, те само се поздравяваха. Понякога Льоша се питаше дали постъпва правилно. Все едно, Светка му харесваше както преди, а може би и повече. Е, беше ходила в кафенето с чужденец. Чужденците идват и си отиват. Още повече, Светка първа го заговори. Но Льоша не можеше да й прости, нещо горчиво се надигаше в душата му, когато си спомняше за кафенето, гнетеше го чувството, че Светка знае много повече от него за светския живот на възрастните, а от това му ставаше още по-обидно. Искаше му се да поговори с нея, но беше безсилен пред своята гордост.