Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— Самотник съм. Жената и дъщерята загинаха в окупацията.

Светлана бе поразена от неговата досетливост и проницателност. И главното от простотата му. Това беше първият от възрастните, който й показваше своето превъзходство неназидателно и непринудено. Тя погледна с уважение своя нов познат.

Как се разви това познанство по-нататък, ще разкажем после, а сега да си спомним за Льоша, защото претърпя две загуби, които не бяха много значителни, но имаха пряка връзка с предишното и това, което ще се случи по-нататък.

Една неделя той намисли да подреди тъмната стаичка, която му служеше за лаборатория, откакто купи фотоапарата. Трябваше да изхвърли всички вехтории, за да стане по-просторно. След като свърши черната работа, Льоша закрепи на стената широка полица за химикалите и шкафче за излагане на фотографската плака на светлината. След това започна да сортира филмите, завивайки всеки в отделна хартия. Насъбраха се около петнадесет. Помиеше много добре всеки филм — къде и кога го е снимал, при каква светлина, с каква бленда и скорост. Любим си остана първият, с който започна фотографирането. А точно този липсваше. Прерови всички чекмеджета, всички ъгълчета и не го намери. След това започна да развива увитите филми и отново ги разгледа срещу светлината — напразно. Първия филм го нямаше.

Льоша отиде в кухнята, където майка му и баща му пиеха чай.

— Мамо, да си ровила в моя килер?

— Ти не ми позволяваш даже да влизам там!

— Какво така се нахвърли? — попита бащата.

— Един филм няма.

— Купи си друг.

— Ама той е заснет — с досада обясни Льоша.

— Я не ни занимавай с твоите работи.

Льоша се върна в лабораторията и още веднъж претърси от пода до тавана. И отново напразно. Филма го нямаше. Спомняше си добре, че преди около две седмици му попадна пред очите и с удоволствие го разглеждаше, поразен от своето първо майсторство. Жалко беше да загуби такова нещо — истинските фотолюбители лесно ще разберат огорчението на Льоша.

Същия ден малко по-късно Льоша отиде в своя собственоръчно направен гараж, където беше мотоциклетът му. Надзърна съседът, собственикът на стария москвич.

— Здравей, Льоша! Дай ми за малко твоя гаечен ключ, моя го оставих в къщи, нещо крановете оправях, нали разбираш.

— Вземи го за цяла седмица — мрачно каза Льоша, навеждайки се към куфарчето с инструменти.

Но колкото и да прехвърляше железата, не можа да намери гаечния ключ.

— Сънувам ли, или какво? — промърмори той разсеяно.

— Какво, Льоша? Какво си баеш? — засмя се съседът.

— Ще почна да заеквам, не само ще бая.

Съседът нищо не разбра.

— Ключа го няма — каза Льоша, като се изправи. — Няма го. Изчезнал е.

— Забутан е някъде — предположи съседът.

— Хайде да потърсим.

Те внимателно огледаха всички ъгълчета на гаража, но не го намериха.

— Може и ти да си го отнесъл в къщи — изказа предположение съседът.

Льоша поклати глава.

— Не съм. Нашите кранове не текат.

Съседът си отиде, вероятно изтича до къщи за гаечния ключ, а Альоша дълго още стоя замислен над куфарчето за инструменти и се мъчеше да си спомни къде може да е изчезнал този ключ. Последния път го използува преди десет дни… Изчезналия филм също държеше в ръцете си преди две седмици…

Льоша не направи съпоставка, но мислено отбеляза, че и двата случая са станали приблизително по едно и също време…

Сега да се, върнем към Светлана.

На някого това може да се стори неестествено, но ето факта: на втория ден от запознаването с Виктор Андреевич Светлана прие поканата му да поседнат вечер в някой ресторант. Впрочем ще се намерят не малко хора, които няма да видят нищо особено в това, нищо осъдително. Още повече, че Светлана постави условие и Галя да бъде с нея.

Виктор Андреевич не се оплака от самотността си, но не се и стараеше да се покаже по-млад. Той просто каза, ако, Светлана няма нещо по-хубаво за утре, би ли се съгласила да вечеря с него. Светлана не се замисли.

Галя обикновено изпълняваше волята на приятелката си.

Виктор Андреевич предложи да отидат в малкото ресторантче край реката. Там, на пристанището, беше закотвен един пътнически кораб, престроен за новата си служба.

Заеха масичката в ъгъла, където вместо столове имаше удобни канапенца.

— Не се притеснявайте, момичета — каза, настанявайки се, Виктор Андреевич. — Днес имам пари.

— Само днес ли? — попита Светлана, за да даде тон на разговора.

— Не, аз изобщо съм солиден, осигурен мъж — с готовност поде шеговития тон Виктор Андреевич. — Имам и кола.