Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— Колко смятате да получите от нас?

— Ако ми дадете три хиляди западногермански марки на месец…

— Това е твърде много.

— Две и петстотин.

— Добре. Но вие трябва да подпишете договор, който ще ви лиши от правото да разполагате със себе си най-малко една година.

— Точно за една година си мислех и аз.

— Добре. Елате вдругиден по това време и ще решим останалото.

Михаил беше вече до вратата, когато собственикът на фирмата каза, без да скрива своята насмешка:

— Ако търсите Хофман, защо не попитате Хайзелс? Нали той ви е подучил да се обърнете към нас?

Михаил почувствува, че всичко пропада.

— Хайзелс не е от тези, които афишират връзките си.

— Добре — усмихна се светлосивият, — това няма значение…

Когато излезе от агенцията, Михаил почувствува досада. Но след станалото оставаше да чака резултата. Посещението при „разпространителя на печата“ в края на краищата се оказа полезно в едно отношение — успя да напипа следата на Хофман. Хайзелс познава Хофман. Хайзелс познава и Карл Брокман.

Работата така се нареждаше, че търсейки Брокман, Михаил можеше да изпълни и поставената му задача и да постигне страстно желаната лична мъст.

На другия ден той се яви в агенцията, където му дадоха да подпише документ, подобен на клетва, и го питаха къде би искал да бъде. Михаил, разбира се, избра колонията, където воюва Брокман, и след една седмица заедно с петдесет души като него (наистина, всички бяха твърде по-млади от него) слезе на африканския бряг.

Отведоха ги във военен лагер, на вратите му се извисяваше железен малтийски кръст — символ на Лузтания, както някога в Португалия, разпределиха ги по двама в стая в дълга бяла барака: два кревата с матраци от морски водорасли, две нощни шкафчета и закачалка, която служеше едновременно за окачване на карабините.

Общо взето, му провървя: съквартирант му бе бившият капрал от гвардейския шотландски батальон на английската армия, младеж на около двадесет и пет години. Капралът търсеше приключения, но, разбира се, и пари. Повечето от останалите бяха отрепки и углавни престъпници. Капралът Боби притежаваше безценно за съжителство качество — никога не заговаряше пръв.

Още на следващия ден новопристигналите бяха разпределени. Лагерното началство проверяваше новобранците по два показателя: интелектуалност, ако може така да се каже, имайки предвид тестовете за съобразителност (например да се различи квадрат от триъгълник), и физически способности, които имаха преимуществено значение. Но все пак главното беше опитът във военните действия. Михаил попадна сред първите шестима. Би следвало да се радва на това, защото го зачислиха в категорията на мислещите, а не при човекоподобните негодяи. Сред останалите имаше и джебчии, и непреуспели сутеньори, и бандити, криещи се от съдебно преследване, и даже един многоженец на име Езар, който се представяше за агент на някаква тайна организация (скоро се изясни, че той е обикновен шизофреник, но не го върнаха заради това).

Сутрин ги водеха на стрелбището, където прекарваха по два часа, после ги занимаваше един инструктор по джудо, след обяд друг специалист по борба срещу партизаните им изнасяше лекции, а след лекцията следваха практически занимания. Така ги гонеха, че вечер здравеняците едва влачеха краката си. За две седмици всеки трябваше да скочи четири пъти с парашут — два пъти групово през нощта, при което и двата пъти в гората. Един новобранец си скъса в клон сънната артерия и умря в ръцете на капрал Боби, без да дочака лекарска помощ. Този случай ги угнети все пак, но сутринта след опелото, извършено от гарнизонния свещеник, главният началник произнесе високопарна реч за благородната мисия на цивилизованите народи на територията на Черна Африка, за опасността от разпространението на комунистическите идеи и така нататък, и най-важното — обеща на всички повишение на заплатите…

За Михаил не беше трудно да изпъкне сред останалите. Към края на първата седмица той се сприятели с инструктора по противопартизански действия, към което впрочем се и стремеше. Те бяха почти връстници. Инструкторът, когото наричаха Фернанду Рош, му предложи веднъж да пийнат по чашка, а Михаил имаше френски коняк. Изпиха коняка в дома на инструктора, който имаше едностайна квартира във виличките извън лагера.

Дружбата им стигна дотам, че скоро на Михаил предложиха да замести един инструктор по стрелба, когото бяха изпратили в Лисабон за операция на гноен апендикс.