Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Изпълзях десет метра покрай ъгъла до позицията ни и погледнах към фасадата на склада през очилата за нощно виждане. Сега ясно си пролича липсата на тактическа разузнавателна информация. Снимките от търговския спътник бяха показали дълга, правоъгълна сграда. Разбира се, точно това беше заснел спътникът за изображения и това си беше въобразил Джеф в плана си. Но човек не трябва да си въобгъзява, защото, както казваше Ев Барет, „така правиш и мен, и себе си на гъз“.

С една дума, сега, в реалността, сградата не беше такава, каквато изглеждаше на рекламните снимки. Не представляваше голям правоъгълен склад, както го описа Джеф. Имаше централна част с две крила. Основната част на сградата представляваше шестетажен куб с площ от около 15 квадратни метра и с малък, плосък покрив. От двете страни на сградата имаше две двуетажни правоъгълни крила, от които постройката приличаше на тлъста буква I. Приземният етаж на крилата представляваше тухлена фасада без прозорци, което означаваше, че бойците, които атакуват склада отстрани, ще се нуждаят от стълби, за да се качат до първия етаж, където да разбият прозорците и да влязат в двете крила.

Това щеше да обърка нещата страшно много. Трябваше да се координират три нападателни групи вместо една. Чух как бойците от Специалните сили попитаха Джеф за стълби. Настъпи неловко мълчание. Явно не се беше сетил да донесе стълби. Нареди на бойците без стълби да помагат на щурмова група номер три.

Третата група беше натоварена със задачата да се разположи пред главната врата, където щеше да образува ръкав, в който тангата да бъдат избити. Но входът щеше да доведе неизбежно до осиране. Отпред имаше петнадесетина метра огледални стъкла, които гледаха към завиващия пред тях входен път. Ако аз бях вътре, щях да поставя експлозив C-4 зад стъклото и да превърна предната част на сградата в смъртоносна осколочна бомба. Казах това на Джефри, но той ми нареди да пазя радиотишина.

Млъкнах и започнах да слушам. Водачът на нападателната група се обади на Джефри, за да му каже, че е открил жици ниско до земята и е обезвредил две експлозивни устройства, когато заедно с хората си застанал на позиция.

— Очакват ни, майоре. Загубихме елемента на изненадата.

Джеф не искаше и да чуе.

— Продължавай, сержант, превземи входа.

Задник. Ако загубиш елемента на изненадата, ще загубиш хора. По-добре е човек да се върне, да застане в засада, да прекъсне всички видове енергия до целта, да постави подслушващи устройства с ракети A-4, изстрелвани от рамо. После, когато разбереш къде се намират всички, нападай под прикритието на сълзотворен газ, зашеметяващи гранати и други устройства, за да зашеметиш и победиш врага. Джеф изпращаше мъжете си на самоубийствена мисия.

В далечината се чуха приглушените от влажния въздух двигатели на хеликоптерите. Насочих очилата си за нощно виждане към покрива на склада. Двата хеликоптера изскочиха от мъглата. Перките им създаваха вихри от дъжд. Виждах силуетите на морските пехотинци, готови да скочат двадесет метра по мекото памучно въже с обратна оплетка.

Хеликоптерите спряха на място, без да се приближават. Стана болезнено ясно, че не могат да застанат над склала едновременно — нямаше достатъчно място. Затова почнаха да кръжат, докато пилотите обсъждаха проблема с Джеф. В този момент някой на покрива изстреля ракета земя-въздух и хеликоптерът, намиращ се по-близо до склада, експлодира в оранжев пламък. Няколко секунди по-късно стъклото на входа на склада избухна напред и наряза на лентички нападателната група от Специалните сили. Един миг след това целият склад, зареден с мощни експлозиви, се загуби в огромно оранжево кълбо и се срути.

Помня един случай — намирах се в една стая-мехур, позната като специално секретно разузнавателно съоръжение, когато се случи онази трагедия при операция „Пустиня-1“. По високоговорителите от секретните спътници чувах виковете на смели мъже, изгарящи в една от колосално най-осраните специални операции. Както много други в мехура, аз също имах сълзи в очите. Познавах хората, които бяха загинали. Заклех се, че ако имам възможност да командвам друга диверсионна бойна част, моите бойци няма да бъдат жертвани по такъв начин, както онези смели воини от „Делта“.

Сега, зашеметен от видяното, знаех какво трябва да направя. Завъртях се на пети и тръгнах към камиона КЗР на около петстотин метра оттук. Томи и Гадния ме последваха тичешком, защото аз тичах с мисълта за убийства и хаос.