Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

03,15. Пътувахме. Шибаният вятър и дъждът свистяха през разкъсания брезент, с който беше покрит камионът. След петнадесетина минути слязохме от седалките и се сгушихме близо един до друг на пода, за да можем по-добре да се топлим и да пазим оръжието си сухо.

Ярка светлина огря камиона. Надникнах под брезента. Проклетият екип от „Си-Ен-Ен“ с камера, завита в найлонова торба за боклук, снимаше от покрива на мерцедеса си, като минаваше покрай нас. Не можех да повярвам на очите си, мамицата му.

03,44. Конвоят се заблуди. Спряхме и не мръднахме от мястото си около 25 минути. Дочувах как Джеф се кара по радиото на полицая шофьор за това, че не носи подходяща карта. На всичко отгоре крещеше по открит канал, за да може всички наоколо да го чуят как се пени.

04,09. Отново бяхме на пътя и с грохот се носехме към Портсмут. Клечахме тихо, всеки от нас потънал в мислите си. Точно сега в съзнанието ни започваше да се прокрадва и да ни гнети неизвестността. Разбира се, това винаги е най-трудната част — дългият полет, безкрайното пътуване с кораб им с друго нещо преди нападението.

В такъв момент човек се слива в едно с останалите воини, които някога са живели. Свити върху мократа и твърда каросерия на камиона, ние не се различавахме от воините на Александър Македонски, легионерите на Цезар, Леката бригада, пехотинците на генерал Пикет при Гетисбърг 58 58 Град в САЩ, където се е водила решаващата битка по време на Гражданската война. — Б.пр. , морските пехотинци в кораба си, приближаващ се към Тарава 59 59 Атол в Тихия океан, където през ноември 1943 г. американците избиват в сражения целия японски гарнизон. — Б.пр. , канадците, готови да слязат на Диеп 60 60 Пристанище във Франция, където по време на Втората световна война са дебаркирали американските и канадските войски. — Б.пр. , редниците, атакуващи Омаха Бийч 61 61 Кодово име на една от точките в Нормандия, където дебаркират съюзническите войски през Втората световна война. — Б.пр. , или моите тюлени от осми взвод по време на папагалска операция във Виетнам.

Ние като тях щяхме да се ангажираме изцяло, да рискуваме живота си.

Единственият начин да го сториш е, като напълно отдадеш живота си на Бога на войната. Огледах хората си. По лицата им се четеше онази воинска решимост, от която разбирах, че са готови да се бият и да убиват.

05,02. Портсмут. Забавихме скорост и започнахме да лазим по тъмните мокри улици. От тежката ниска мъгла всичко изглеждаше нереално, почти като в театър. Стигнахме до полицейска блокада и преминахме през нея. Най-после камионът спря и ние слязохме, осветени от мигащите сини и жълти пътни лампи. Чудех се дали полицаите използват секретна или открита линия. Тъй като в Англия скенерите за полицейските честоти са забранени, полицаите често пъти забравят, че лошите не се притесняват от приятните ограничения на закона и използват такива скенери.

Косата на врата ми започваше да настръхва. Нормално. В такива случаи сетивата се изострят така, че всеки звук се усилва. Например струваше ми се, че спирачките на камиона изскърцаха толкова силно, че да събудят целия град, падащите врати на каросериите се чуваха на километри, а гърмежът на обувките ни по паважа известяваше врага за местонахождението ни като африкански телеграф с барабани.

И точно когато всичко това се въртеше в главата ми, шибаният екип на „Си-Ен-Ен“ реши да включи прожекторите си, за да може кореспондентът да направи шибаното си предаване пред камерата.

Кимнах на Стиви Уондър, който винаги носи клещи за рязане на тел, както някои хора носят карти „Американ експрес“. Десет секунди по-късно проблемът беше решен — по начин, който удовлетворяваше мен.

Същинското нападение щеше да включва два хеликоптера „Пума“ с по четиринадесет стрелци от Специалните сили и три взвода по четиринадесет души на земята. Погледнах часовника си: 05,12. Хеликоптерите трябваше сега да са излетели от Пул и да се движат насам. Щурмовите групи се намираха по местата си. Заведох тюлените си на определената ни позиция — наблюдателен пост на около двеста и петдесет метра северозападно от главния вход (майор Джеф ни беше определил евтини места далеч от ложата) — и се вслушах в радиослушалката в дясното си ухо.

Чувах Джеф, Ранди Реймън и останалите от командния персонал как си бъбрят от камиона КЗР половин миля по-надолу, без изобщо да се сещат за оперативната сигурност. Не можех да си обясня как може да „командва“ от фургон без прозорци. Аз винаги съм се спускал по въжето заедно с хората си. Така знаех какво точно става, каква подкрепа им е необходима и, най-важното, можех да скрия някои оперативни проблеми, които биха предизвикали повече от необходимите бюрократични глупости, когато три дни по-късно се появят бюрократите с работно време от осем до пет със своите чанти, пълни с идеални сценарии.