Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Пих разкошно усамотен в продължение на половин час. След това дочух гласове по стълбите. Две кафяви мустакати лица се показаха през вратата на бара. Поздравих ги с остатъка от джина си.

Оказа се, че това са пакистанските майори. Представих се като капитан Снърд — не беше нужно да знаят повече от това. Те се представиха като Юсуф и Хаджи. Вероятно също лъжеха. Това нямаше значение. Пихме уиски „Феймъс граус“ и джин „Бомбай“ и си говорихме за най-добрите ресторанти за къри в Карачи, за неприятното нарастване на трафика на опиум от Афганистан и колко прекрасно си бях прекарал в тази страна преди две години, когато бях изпратен по работа. След половин час пиене, ядене на яйца от яребица и чипсове се извиниха. Аз привърших джина си и реших да се кача в стаята си и да дремна.

Два часа по-късно, освежен, минах по коридора и се отпуснах в една голяма вана с криви крака, където се накиснах и напарих, а после се подсуших с кърпата. Върнах се в стаята си, обух чифт удобни широки панталони, тениска с къси ръкави с надпис „ТЮЛЕН-група 8“, древни маратонки и старо сако от туид. Излязох навън, хапнах и изпих две бири в една кръчма до Найтсбридж.

По обратния път зяпах витрините на „Хародс“. Неотдавна бяха поставили коледните светлини и декорации и аз заедно със стотици други също толкова хипнотизирани минувачи зяпах през дебелото стъкло към сцени от „Коледна песен“ на Чарлс Дикенс. Тъкмо завивах на ъгъла на Ханс кресънт, когато забелязах от другата страна на улицата трима мъже. Движеха се покрай витрината на магазина „Харви Никълс“ към спирката на метрото.

Спрях на място и започнах да наблюдавам зад една група туристи, защото познавах и тримата. Те бяха майор Юсуф, изтупан и нагласен, и майор Хаджи, също в костюм. Третият носеше джинси, каубойски ботуши и късо яке „Барбър“ от промазана памучна материя. Тод Стюарт, огромният, гаден на вид бивш задник от Специалните сили, който работеше за най-неприятния европейски боклук лорд Брукфийлд, „Наричайте ме Ишмаел“. Тод беше отвратително копеле — в него имаше нещо безжалостно и неприятно и ми се искаше да разменя няколко думи с него. Може би в някоя тиха, тъмна уличка.

Е, сигурно някой ден ще имам тази възможност. Междувременно любопитството ми надделя. Пресякох улицата, когато те слязоха по стълбите към метрото, наблюдавах ги, докато си купуваха билети, после слязоха надолу по ескалатора и взеха влак в източна посока. Качих се един вагон по-назад, като поглеждах към тях през стъклената врата. Триото смени влака на Лестър скуеър и се качи на влак по северната линия, с който отиде до Хампстед.

Водени от огромния чернокож шотландец, се изкачиха по стълбите към двата големи ескалатора. Нямаше как да остана незабелязан. Вляво от мен една стрелка сочеше към стълбището. Имаше знак за туристите, който поясняваше, че станцията Хампстед е най-дълбоката в Лондон — 60 метра под земята. Страхотно — не бях тренирал от доста време. Започнах да галопирам по стълбите, като прескачах по две стъпала наведнъж. Когато стигнах горе, имах чувството, че дробовете ми ще се пръснат.

Изчаках задъхан, докато те подадат билетите си на разпоредителя 66 66 В Лондонското метро билетите се проверяват на изхода от станциите. — Б.пр. . Тръгнах след тях по една стръмна уличка — имаше надпис Хампстед хай стрийт 67 67 Стръмната улица (англ.). — Б.пр. , — осеяна със скъпи бутици и шикозни ресторанти. Завиха край ъгъла на Дауншайър хил до едно малко френско бистро.

Започваше да вали. Ставаше и адски студено. Онези имаха сака. А аз? Аз бях излязъл да хапна и да изпия една-две бири. Тениската ми беше подгизнала, защото сакото от туид попиваше дъжда като гъба. Те маршируваха с обувки — тези на Тод Стюарт бяха богато украсени каубойски ботуши. Както обикновено аз джапах дори без чорапи, а само по древните си маратонки, които бяха станали като сюнгери.

Добре, добре — аз съм водолаз жабок. Предполага се, че трябва да работя в морска среда. Въпреки това се надявах, че ще достигнат целта си скоро, защото ставаше по морски неприятно.

Желанието ми се сбъдна. Веднага след една малка черква завиха надясно, преминаха през високата до кръста порта от ковано желязо и влязоха в безупречно реставрирана четириетажна вила от началото на деветнадесети век с цвят на слонова кост. На стара плоча, зациментирана в гипсовата колона на портата, пишеше „Брукфийлд хаус“ 68 68 Дом „Брукфийлд“ (англ.). — Б.пр. . Скрих се под портала на черквата и разтреперан, започнах да наблюдавам.