Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

А що се отнасяше до бронетранспортьора, е, надявах се Док да има поне една граната някъде по себе си.

Ръката ми се спусна надолу към пистолета. Затаих дъх. Щях да очистя офицера с двоен изстрел, а след това и другия.

— Док!

Док Трембли мръдна устни:

— Ще гръмна десния картечар.

— Гаден — леко почуках Гръндъл по рамото, — пада ти се левият.

— Ясно.

Стиви отвори вратата. Надявах се да е скрил пистолета си.

Изправи се. Протегна се. Повдигна края на робата си, завря ръка в джоба на дънките, измъкна един добре смачкан син паспорт и го подаде на офицера.

Той го хвана обратно и ми стана ясно колко добре владееше писмен английски. Въпреки всичко го разгръщаше упорито, докато достигна до египетската виза. Разгледа написаното. След това се усмихна и върна паспорта на Уондър.

— Турист — каза той с широка усмивка на лицето си. — Американски турист. Добре дошъл в Египет. — Дори прегърна Уондър и го разцелува по бузите. После отстъпи и отдаде чест.

Стиви отговори на жеста, като се хилеше широко.

— Предполагам, че това значи, че можем да продължим към пирамидите — високо се обадих. — Да тръгваме, Стиви, момчето ми.

И тогава шибаното пежо издъхна.

— Стиви!

— Знам, знам. — Завъртя контактния ключ. Нищо.

Завъртя го отново. Този път дочухме слабо изпъшкване, двигателят кихна, изхриптя, отново кихна и накрая запали. Стиви даде газ, включи на скорост и тръгнахме, размахали ръце като задници и ухилени като Луис Армстронг на египетските войници.

Когато излязохме от кръговото движение при университета, небето започваше да се променя — от синьо-черно през нощта към ярко пурпурнорозово, предхождащо изгрева на слънцето над пустинята. Извадих големия кафяв плик от джоба си и разгледах съдържанието му.

Имаше египетски паспорт. Разгледах го. Неотдавна беше положена виза за Пакистан. Преброих парите. Петдесет хиляди английски лири — 75 000 долара. За какво ли? Изработил ли ги е, или са предварително платени за някоя услуга? Е, ще ни разкаже за това, рано или късно.

Облегнах се на задната врата, подпрях брада на коленете си, затворих очи и се заслушах в болезнените там-тами, които биеха в главата ми. Замислих се дали вече не съм твърде стар за подобни активни действия.

Moi? 20 20 Аз (фр.). — Б.пр. Твърде стар? Не, в никакъв случай.

Преспах петнадесет минути, след като излязохме от Газа и се понесохме през пустинята по пътя за Александрия. Въпреки няколкото схватки с мистър Мърфи до този момент нещата бяха преминали доста добре. Едно на нула за тюлените.

Да — това сме ние. Тюлени от Военноморските сили. В книгите фигурираме като групи за водене на война със специални методи по море, въздух и суша, въпреки че винаги съм смятал, че тюлен означава спи, яж и си живей живота. Пасмината убийци под моя команда обаче не фигурират в никакви книги.

Бях я създал сам — отделих три взвода — общо четиридесет и осем души — от „ТЮЛЕН-група 6“ и изчезнахме яко дим. Загубихме се за всякакви организационни структури и потънахме в черната дупка на пустинните операции.

Защо? Защото Америка се нуждае от подобна група, за да извършва операции като тази, която преди малко бяхме изпълнили. Честно казано, в наше време има прекалено много бойци, специалисти по военните действия със специални методи — повече от десет хиляди, ако се броят и Специалните сили на армията, ескадрилата за специални операции на Военновъздушните сили, експедиционните отреди на флотата, способни да провеждат специални операции, и тюлените от Военноморските сили. Сега в „ТЮЛЕН-група 6“ има толкова много тюлени, че при повикване вместо от четирите часа, когато командвах аз, групата се нуждае от цял ден и половина, за да се мобилизира.

И тъй като те са толкова много и с толкова многостранни умения, системата забравя единственото нещо, за което са обучавани специалистите по бойни действия със специални методи. Да убиват. Ние не сме въоръжена охрана или умиротворителни сили. Не въдворяваме мир в някой район и не окупираме зони.

Моята работа е да прониквам във враждебни зони и да убивам колкото мога повече врагове, без те да подозират, че съм наоколо, а след това да се измъкна, като не оставям никакви отпечатъци от пръсти.

Но не казвайте това на хората, които сега управляват Пентагона. Повечето от тях смятат, че убиването е лошо нещо — освен ако не е само на думи.

Всъщност системата почти винаги ни е използвала като шпицкоманди за специални операции — с други думи, като сили за бързо разгръщане. Същото като да изпратиш група специалисти по нервна хирургия да ваксинират говеда. Разбира се, могат да го направят, но представете си какво пилеене на таланти е това.