Ричард Марчинко: Свирепия III (Зелената група)

Вярно е, бях щастлив. Колкото е вярно това, че папата е поляк. И колкото е вярно това, че дивите мечки серат в гората.

Усетих, че Уондър ме гледа в огледалото за обратно виждане. На лицето му се четеше болка. Е, какво пък, мамицата му, нали сме живи. Показах му среден пръст, за да знае, че съм му простил. Той отговори с красноречиво намигане. Върнах му го с цялата енергия, която можех да събера, и най-сърдечно му казах:

— Да ти го начукам, грозен, лайнян, тъп, некадърен бивш моряшки заднико.

На грозното му лице разцъфна широка усмивка.

Док направи бърз преглед на изпадналия в кома Азис. Постави шини на счупените пръсти на тангото, провери дали няма счупени ребра и държа клепачите му отворени, за да провери зениците. След като приключи, погледна критично окървавеното ми лице.

— А с теб какво е станало, по дяволите?

Казах му. Сподави кикота си и светна с тънкото фенерче в очите ми.

— Eniymah feeshmok. (Нямаш мозък.) — Обърна лицето ми наляво, после надясно, като кудкудякаше като арабска emeq (кокошка).

— Ти май си най-смотаният кучи син, който някога се е раждал, знаеш ли това? Имаш късмет, че не си си докарал шибано сътресение. — Измъкна лейкопласт и марля от жилетката си и се зае с разбитото ми лице. — Знаеш ли какво, Дик? — попита той. — Ти си като оня проклет черен гологан — никога не се губиш.

— Doom on you , Док. — С обич му казах на виетнамски да иде на майната си. — Ти си човекът, който винаги иска по някой и друг гологан в ресто.

След като свърши да ме лекува, се обърнах, коленичих като мюсюлманин по време на молитва, облегнах лакти на предната седалка и се зазяпах през предното стъкло. Напредвахме добре по празните улици, като от време на време изпреварвахме по някой камион.

Минахме покрай Ес-Салая, до джамията на Салах ал-Дин, след което се качихме на моста Ел-Гамиа. От другата му страна имаше широк булевард с шест платна, който отиваше на юг край университета до кръговото движение, откъдето ние щяхме да поемем надясно и да тръгнем към пътя за Александрия.

Само че по средата на моста имаше пост. Изграден беше лабиринт от торби с пясък. Забелязах две картечници. Зад тях стоеше бронетранспортьор с насочено към нас двадесетмилиметрово оръдие.

— Мамка му.

— Внезапни проверки.

— Нали това казах, мамка му.

— Правят такива нощни проверки на произволни места. Предполагам, че търсят фундаменталисти — обади се Док Трембли.

Мистър Мърфи щеше да ни го начука многократно. Върви на майната си, Дики.

Обмислих възможните действия. Ако сега се обърнем и тръгнем да бягаме, ще привлечем вниманието върху себе си. Единственият изход беше да се опитаме да си пробием път с лъжа.

Почуках Стиви.

— Продължавай. Карай бавно. И свали това глупаво арабско кепе.

Кепето изчезна. Бързо навряхме Азис на пода зад предните седалки. Гадния и Хауи стъпиха върху него.

Влязохме в ярката светлина на прожекторите, които се захранваха от генератор. Един офицер в бойна униформа, с бронебойна жилетка и автомат „Берета M-12“, провесен хоризонтално през дясното му рамо, ни махна да спрем.

Стиви му размаха ръка в отговор.

Офицерът вдигна ръка. Уондър спря. Египтянинът погледна в колата. Ние, петимата мърляви гринговци, отговорихме на погледа му. Аз поздравих:

— Здрасти.

Док каза:

— Как сте?

— Какво има? — попита Стиви.

Офицерът повика още един човек и започнаха да разговарят на арабски. Гадния и Хауи се приведоха напред, за да скрият по-добре тялото на Азис.

Египтянинът попита Стиви нещо на арабски. Уондър вдигна длани и сви рамене.

— Аз съм американец. Говоря английски език.

— Ти Амеерика? — Египтянинът огледа Стиви критично и каза с прекъсвания: — Къде отива ти?

Уондър леко се размърда в седалката си.

— Туристи сме — обясни той, сякаш говореше на тригодишно дете. — Пирамиди. Отиваме при пирамидите.

Офицерът помисли над думите му. Усмихна се. Кимна.

— Пирамиди — повтори.

— Да.

Той посочи с пръст към парапета от отвъдната страна на моста.

— Излизане.

— А?

— Излизане извън. Моля, покаже паспорт. — Отстъпи леко назад. Видях как беретата на рамото му се изравни с прозореца, а пръстът му се премести от рамката около спусъка върху самия спусък. Знаех, че му трябва натиск само от 2 кг, за да ни направи на хамбургери. Започнах да пресмятам наум колко от десетте войници на блокадата можем да отстраним, ако това се наложи.

Щяхме най-напред да ударим двамата офицери и четиримата картечари — те представляваха най-голямата заплаха. Другите четирима, с автоматите „Калашников“, изглеждаха обикновени срочнослужещи. За тях можехме да се погрижим при втората обиколка.