Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Гледах Уондър и затова не видях Марсел Мустака, който се появи зад ъгъла на навеса. Всъщност аз направо се блъснах в кучия син.

— Excuzes 112 112 Извинете (фр.). — Б.пр. — опита се да се извини той, но разбра, че не сме се запознавали. Сигурно ни е взел за нощните пазачи.

Не се поколебах. Казах „Parfonnez-moi“ 113 113 Простете (фр.). — Б.пр. и го фраснах. Той се свлече с класическо галско учудване на лицето си.

Претърколих го и бързо го пребърках, извадих портфейла му и всички листчета хартия, които носеше в себе си. Подадох непромокаемата си торба на Уондър и метнах Марсел на рамо. Исках да му задам някои въпроси, но сега не му беше нито времето, нито мястото.

— Хайде.

Нямах настроение да чакам, защото след няколко минути радиационният фон щеше да се увеличи значително.

Двамата с Уондър се затичахме по пътя, по който бяхме дошли, край ниския парапет около противоаварийното помещение. Безжизненото тяло на Марсел подскачаше на рамото ми. Тъкмо си помислих, че сме успели, и се включиха контролните уреди за измерване на радиацията.

Имах чувството, че всички шибани клаксони, сирени и свирки и проклетото осветление в цялата електроцентрала се включиха наведнъж.

— Какво е това, мамицата му?

И аз не знаех какво е, мамицата му. Единственото, което ми дойде наум, беше, че или не сме се измили добре и сме задействали някой от шибаните противорадиационни датчици, или пък са знаели, че сме тук, и задействаха капана си.

Обадих се за разяснение на ситуацията. Резултат: двамата с Уондър бяхме единствените на територията на централата. Всъщност това беше добра новина, защото трябваше да се притесняваме само за себе си. Промъкнахме се край обезопасителната сграда, прекосихме малка затревена площ зад енергийния блок и внимателно преминахме край стъклените стени на модернистичния контролен център.

Пуснах тялото на Марсел на земята и клекнах до него, когато един четириок тъп инженер с бяла престилка излезе от една странична врата, облегна се на стената и запали цигара на около петдесетина сантиметра от единствената сянка наоколо. Мама му стара, нима не знаеше, че пушенето е опасно за здравето ми? Изправих се. Той се обърна към мен, челюстта му увисна и понечи да каже нещо.

Но не каза. Стиви се появи зад него, стисна го за врата и нежно го положи на тревата. Затичахме се към административната сграда. Уондър пръв прескочи оградата и ми помогна да прехвърлим Марсел над острата като бръснач бодлива тел. Тя го поразкъса, а и той падна на главата си, но какво от това. Бързахме, без да обръщаме внимание на сензорите, камерите и останалите устройства за откриване на нападатели. Излязохме и понесохме топките си бързо към мястото на срещата ни.

Отбихме от пътя на Вентимилия за бърза проверка на ситуация и разузнаване. Портфейлът на Марсел Мустака съдържаше две хиляди английски лири и резервация на негово име за три нощи през идната седмица за хотел някъде в Дорсетшир, направена от туристическата агенция „Бъртън“. Сред другите документи имаше договор за чартърния полет на реактивния самолет „Лиър“ и джобно тефтерче, написано на арабски език.

Бях заинтригуван. Страшно ми се искаше да разбера какво смяташе да прави Марсел във Великобритания. Гризача отвори багажника. Изтеглих Марсел и се опитах да го изправя. Той не се подчини. Гадния, който беше получил медицинско обучение, го прегледа и откри причината.

— Заминал е, шкипере. Вратът му е счупен.

Статистиката за мъртвите военнопленници възлизаше на двама души. Първо — Азис в Кайро. А сега — Марсел.

Работехме бързо, за да погребем тялото в прилежащата зона на железопътната линия до шосето, а Пачия крак се опитваше да разгадае арабските драсканици в тефтерчето.

Завършихме работата си преди него. Но той беше разбрал най-същественото.

— В крайна сметка, шкипере, вчера Марсел е предал шест — не мога да разбера какво, — шест неща на Брукфийлд.

Хоп, готово. Лорд Брукфийлд отиваше към Пакистан с шест кутии бойни отровни вещества. Изкачихме колата на шосето и тръгнахме на изток, а аз се опитвах да реша какво, по дяволите, да правя. Радиото бръмчеше с новини за експлозията в „Numero Douze“. Разбрахме, че сме нанесли значителни щети: централата щеше да спре за шест седмици. В друго съобщение, положително за нас, жабарите обвиняваха за всичко противниците на ядрените оръжия, затова, изглежда, щяхме да сме чисти, поне в близко бъдеще.

Намерих време да изпратя съобщение и на Мик Оуен. Въпреки че работехме по секретни комуникационни линии, които Агенцията за националната сигурност не може да разчита, не е необходимо да претоварваш спътника, особено когато те търсят. Затова съобщението ми беше кратко. Казах му точно какво пише на кутиите, които с Уондър бяхме взели, и поисках инструкции. Добавих още, че шест кутии вече пътуват с лорд Брукфийлд към Пакистан. Уведомих го за резервацията на Марсел Мустака в Дорсетшир и му предложих да изпрати някой да се регистрира под съответното име, за да чака и да види какво ще стане.