Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Войната в края на краищата колкото и ужасяваща да е, пречиства душата на Воина. Тя е смисълът на неговия живот.

Но понякога, както казах, душата на Воина се изпълва с чернилка и абсолютен гняв.

Така стана след Чау Док. Така стана и сега.

От бактериологическото оръжие ме обзе нажежена до бяло злоба. Побеснях, защото тези оръжия щяха да бъдат използвани срещу цивилни хора от задници терористи, чиито мотиви могат да се поберат в две думи: тотално избиване. Когато сформирах „ТЮЛЕН-група 6“, Военноморските сили искаха да създам антитерористична група за спасяване на заложници. Но аз имах по-амбициозна цел. Да събера група, която да отива навсякъде, да прави всичко, за да убие терористите, преди те да убият невинни хора. Нарекохме я антитерористична — което означава активност, а не просто обикновен антитероризъм, който е реакция на проблема след възникването му.

За да постигна целта си, правех каквото смятах за необходимо. Заплахи, шантажи, принуда — използвах всичко това срещу системата на Военноморските сили, защото целта си заслужаваше средствата. Създаването на групата си струваше ударите, които понесох. „ТЮЛЕН-група 6“ беше най-способната и най-смъртоносната някога съществувала антитерористична група и това компенсираше белезите ми от битките с Военноморските сили. Групата се учеше в бойни условия с най-доброто оборудване в света и това ми позволи да понеса обвинението на ВМС, че съм непоправим единак, който не може да функционира като част от системата.

Но в крайна сметка системата победи. Бях отстранен от командването. Замениха ме с редица почитащи устава командири, които превърнаха една от най-добрите части в огромна, тромава и изключително тежка бюрократична машина. Когато създадох „ТЮЛЕН-група 6“, избрах седемдесет и двама стрелци. Повтарям: стрелци. Сега там има над петстотин бройки, повечето от които са в тила, дори жени. Фаталните случаи по време на обучение са сведени до нула. „ТЮЛЕН-група 6“ имат страхотен футболен отбор. Но броят на истинските ловци воини, които могат да действат под прикритие навсякъде по света, да намират и да унищожават независимо от условията, намалява както денят през месец септември.

Благодарение на командващия аз получих нещо, което се дава на много малко командири — втора възможност. Когато ми предостави „Зелената група“, се почувствах така, сякаш ме даряваха с втори живот. Отново имах възможността да водя една гадна, долна бойна машина, чиято задача е да трепе терористи по всички възможни начини и да ги убива, преди те да убият някого от нас.

Но сега командващият беше мъртъв и апаратчиците отново командваха, а аз пак се превърнах в неконтролируемия единак, който трябваше да бъде обуздан. И Пинки възнамеряваше да ме арестува за убийство — убийството на терорист, замесен в световна, транснационална конспирация. Точно както казваше командващият, великите дела на днешния ден бяха по-велики от всякога. Уликите в непромокаемите ни торби също доказваха, че врагът планира убийство в мащаби, непознати до този момент.

Е, и аз можех да поускоря някои неща. Извадих предавателя на компресирани сигнали от торбата и изпратих на Мик Оуен кратко съобщение, че съм открил бактериологическо оръжие. Обещах отново да му се обадя след два часа, за да му дам конкретни данни. Изпратих кратко съобщение до останалата част от групата си да се омитат. След това двамата с Уондър се заловихме за работа.

С известни усилия нагласихме импровизирано експлозивно устройство. Взех парче пластичен експлозив C-4 с размерите на топка за голф и забих в него детонатор, нагласен на десет минути. Навих един презерватив отгоре му, за да не се намокри, и го завързах. Докато гласях своето импровизирано експлозивно устройство, Уондър правеше друго. Защо две ли? Защото така ме научи Ев Барет преди двадесет и пет години. „Глупав, смотан смотаняк — ръмжеше той, — какво, по дяволите, ще правиш, когато си на пет метра под водата и имаш само един шибан детонатор? Отговори ми, некадърен, видиотен заднико.“

Метнахме двете експлозивни устройства в най-дълбоката част на басейна и гледахме как потъват между варелите с отработен плутоний. С малко късмет след около четвърт час щяхме да възпроизведем миниверсия на Нагасаки.

Беше време да тръгваме. Метнахме непромокаемите торби на рамо и след като проверихме дали е чисто, се измъкнахме през вратата.

Останах близо до сградата. Уондър вървеше близо зад мен. Сигнализирах с ръце. Прекосяваме площадката, преминаваме край генераторния блок и излизаме на север от административната сграда, където оградата беше само единична. Той кимна и вдигна палец.