Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Е, поне знаех, че не са вещества за отравяне на колбаси, защото трябва да се съхраняват на студено, а тази материя беше добре сготвена в топлата вода. Значи пред себе си имахме силно патогенни вещества, причиняващи синя пъпка, салмонела или половин дузина други смъртоносни болести, които виреят на топло. Вдигнах една от кутиите. Тежеше към килограм. Взех три и ги подадох на Уондър.

— Вземи, може да ти потрябват.

— Да, ако реша да започна Третата световна война. — Сложи ги в непромокаемата си торба. — Знаеш ли колко щети можеш да нанесеш с тази гадост?

Много добре знаех. А лорд Брукфийлд беше лукав кучи син — добро скривалище беше намерил. Кой би се досетил изобщо да търси бактериологически вещества в някаква проклета атомна електроцентрала.

— Бихме могли да очистим цялото Източно крайбрежие на Щатите. Или цяла Великобритания или Франция. Пусни го в парижката водоснабдителна система и убий два милиона души утре. Или пък го метни в някой язовир. Ти си от Ню Йорк. Как се казваше най-големият язовир за водоснабдяването на град Ню Йорк?

— Кротън.

— Да, Кротън. Така бомбардирането на световния търговски център би изглеждало като детска игра.

— Лошо, Дик, хуй такъв.

Пуснах своите три кутии в непромокаемата торба и затворих ципа й.

— Освен това новините не са никак приятни — лорд Брукфийлд е бил тук преди нас и половината шибан контейнер е празен.

Има моменти, когато независимо от всичките ти планове и от мисията ти се превръщаш в машина за убиване. Случи ми се във Виетнам, когато за първи и единствен път загубих свой тюлен. В боя през 1968 г. в Чау Док на границата с Камбоджа по време на офанзивата на празника Тет беше убит Кларенс Ришър. Цял месец след смъртта на Ришър не проявих грам милост към мистър Чарли. Излизах на лов нощем. Винаги се връщах със скалпове. И се научих да всявам ужас у врага си — как наистина да го плаша. След като ги убивах, минирах телата, както и колибите, в които живееха. Вземах оръжието на виетнамците, повреждах го и го връщах в складовете им, за да може, когато стрелят с него, патронът да избухне в затвора. Използвах тяхната символика срещу самите тях. Например една вечер оставих секстет трупове на виетнамци пред собствената им колиба. Седнали в редица като будистки свещеници със скръстени крака. В скутовете си държаха главите си. Във всеки череп бях затъкнал по една запалена пръчка тамян. Трябва да е било доста приятна гледка за мама.

Брутално, казвате? Да. Неприятно? Вярно е. Войната не е изтънчено, вежливо и приятно занимание, което се разиграва от джентълмен върху шахматна дъска. Войната е ужасна, хаотична, мръсна и гадна. Тя е безумна, нечовешка, брутална и ужасяващо жестока. Смъртта е навсякъде и никога не се явява в приятен вид. Тя е безкрайно клане — грозно от начало до край. Тя е много кръв — неприятна от начало до край. Тя е жестокост и безразборно избиване. Тя е смърт от приятел и враг.

Войната е жестока и свирепа. Жълтата преса беше много разстроена, когато при голямата операция за прочистване на фланговете на иракските войски американските сили използваха булдозери, за да заравят иракските войници живи в окопите им. Спомням си, че в Пентагона се чуваха въпроси за това дали нашата армия е била „справедлива“ или не.

Що за ненормален наивитет. Какво скапано непознаване на реалния свят. С действията си американците просто спасяваха живота на други американци. Умряха повече иракчани, отколкото наши. Това е и първостепенната задача на войната: убий повече врагове, отколкото убиват те. Но според статиите излизаше, че трябва да идем и да питаме иракчаните дали биха искали, желали, благоволили да излязат от окопите си и да хапнат с нас малко мляко и бисквити, или пък биха ли позволили да ги избиваме един по един.

Разбира се, понякога си мисля, че виждаме войната както в старите каубойски филми по телевизията. Сещате се за кои филми говоря — където Джон Уейн захвърля заредения си пистолет, когато лошият свършва патроните си. Или когато добрият герой се бие с шестима разбойници в някой бар и бялата шапка дори не пада от главата му.

Хей, приятелю, нещата не са такива. По време на боя човек се разярява на врага си. Иска да го убие — по всякакви възможни начини. Винаги съм учил хората си, че убиването на врага е проява на уважение към него. Защо ли? Защото, като го убия, признавам, че носи смърт — това е и дългът му спрямо мен. Освен това от натрупания опит за повече от тридесет години съм установил, че човек се пречиства, като убие врага си — като го убие жестоко и ужасяващо в стила на Стария завет.