Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Не, ти разруши живота ми, сега е мой ред и аз ще отнема твоя.

По грозното му лице блестяха капки пот и той отново облиза устните си. След това той зачака тя да отпусне спусъка, готов да се опита да избегне куршума в онази част от секундата между искрата в подсипа и изстрела на пушката. Александра се изпъна, за да завърти тежката пушка и да я държи насочена към него, докато стреля, сетне дръпна спусъка.

Щом петлето щракна, от пушката изскочиха огън и дим, поради свръхзареждането на подсипа. Хинтън се хвърли на една страна, легна на земята и започна да се търкаля. Със смъдящи очи Александра не обръщаше внимание на болката и продължи да следи разбойника с пушката, като я държеше прицелена в него. След малко димът се разсея напълно, но двуцевката засече.

Хинтън тромаво се изправи на крака, измъкна пищова от колана си и го насочи към Александра. След като вече той владееше ситуацията, страхът му на часа бе изместен от обичайното му арогантно поведение и той се ухили победоносно.

— Така значи, ще ме убиваш, а! — надсмиваше й се той подигравателно. — Я си помисли по-добре, глупава курво!

С крайчеца на окото си Александра забеляза някакво движение и отмести поглед натам. В този момент непознатия тъкмо излизаше безшумно от гората, която бе извън поглед на Хинтън, и насочи двуцевката си към бандита.

Когато тя отново погледна към Хинтън, той й се хилеше зловещо.

— Ах, ти мръсна курво, ще ме подвеждаш, а? Иска ти се да ме накараш да погледна нататък, а ти да ми избягаш между дърветата? Да знаеш, не съм чак толкова глупав, няма да се отървеш от мен! Аз мога да се отърва от тебе, но ти — никога.

Той понечи да каже още нещо, но остана като гръмнат, когато чу шумното щракане на двете петлета на пушката. Докато той обърна глава, за да види какво става, оръжието изтрещя силно и от цевите му забълваха облаци дим. Шапката на Хинтън отскочи, косата от лявата страна на главата му се разбърка, а дясната половина на черепа му се пръсна и наоколо се разхвърчаха кръв, кости и коса. Куршумите го подхвърлиха на едната страна и докато падаше на земята, пищовът му гръмна безцелно с насочено надолу дуло.

Овцевъдът излезе от пушилката и Александра веднага го позна, бяха се срещали в Парамата. Шокът от разпознаването, примесен с непреодолимо чувство за облекчение, я остави безмълвна за миг. Овчарят също изглеждаше твърде изненадан и я гледаше втренчено, без да казва нищо. Александра първа дойде на себе си.

— Казвам се Александра Хамънд — рече тя, — и съм ви много благодарна за навременната помощ. Вие веднъж вече ми помогнахте, когато ситуацията беше далеч по-малко опасна. Това беше в Парамата, тогава вие оправихте падналото колело на двуколката ми. Но едва ли ще помните.

Той се държеше сдържано, но по всичко личеше, че му бе необходимо почти физическо усилие, за да откъсне погледа си от нея. После кимна, като отмести погледа си встрани, към багажа.

— Спомням си много добре — отвърна той тихо.

Озадачена от резервираното му отношение, внезапно й хрумна, че нейният отблъскващ, раздърпан вид навярно го кара да мисли, че тя е жена на бандитите, обърнала се против тях, поради неизвестни нему обстоятелства.

— В случай че си мислите, че съм искала да бъда с тези хора, уверявам ви, че напълно грешите. Те ме отвлякоха близо до Сидней…

— Как бих могъл да си помисля подобно нещо? — прекъсна я той нетърпеливо, мръщейки чело. — Съвсем очевидно е, че сте била отвлечена.

Той се обърна към багажа и започна да преглежда съдържанието му.

— Виждам, че не сте уличница, мистрес Хамънд, както би видял всеки, който има поне малко ум в главата.

— В такъв случай не съм в състояние да разбера причината за вашето държание — отвърна тя. — Бихте ли бил любезен поне да ми кажете вашето име? Независимо от това, че разговорът ни нещо не върви, като се имат предвид обстоятелствата, бих искала да зная с кого разговарям.

Той погледна към нея, след това вдигна двете товарни седла и ги занесе към конете.

— Казвам се Дейвид Керък.

След бързия ход на събитията през последния един час, на Александра й трябваше секунда, за да си спомни, защо името му й е толкова познато. Тя го изгледа потресена, давайки си сметка, че той бе убиец с присъда и смъртен враг на семейството й, мъжът, който беше убил нейния братовчед.

Час по-късно, в колибата под кошарата, Александра все още се опитваше да проумее случилото се. Погледна надолу към хълма, наблюдавайки Дейвид Керък. След като подреди багажа до колибата, той натовари телата на убитите на трите коня и ги закара в подножието на хълма, където ги погреба.