Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Щом Краули се изправи, Александра понечи да скочи обратно в шубрака, но в същия миг изстрел процепи въздуха, куршум от двуцевка улучи Краули в шията и изведнъж гърлото му се превърна в кървава маса от разкъсана плът. С широко отворени очи и уста, той изпусна пушката и се строполи на земята. Агонизиращ, той издаваше предсмъртни хрипове, а крайниците му се мятаха конвулсивно, разбърквайки шумата около него.

От известно разстояние вдясно и по-надолу по хълма, Хинтън стреля по овчаря, който отвърна на изстрела с изстрел. Въпреки че очите й смъдяха от барутните сажди, а ръцете й трепереха от напрежение, Александра издуха цевта и подсипа, за да отстрани горещи частици от тях, ако бяха останали. Зареди отново оръжието, като нагласи пълнителя и протривателя под цевта, след което насипа барут и затвор капака. В това време Хинтън и овчаря продължаваха да си разменят откъслечни изстрели, а Александра взе двуцевката и запълзя надолу по хълма към разбойника.

Стигна на около четиридесет ярда от Хинтън, когато той очевидно започна да се безпокои, тъй като другарите му бяха престанали да стрелят.

— Краули! — извика той. — Къде си? Добре ли си?

— Той не може да ти отговори, Хинтън! — извика Александра през смях. — Той гори във вечния огън! Когато и ти след малко се присъединиш към него, двамата отново ще си бъдете подходяща компания!

Хинтън изкрещя цяла канонада от псувни и се затича надолу по хълма, като мачкаше всичко пред себе си. Александра се втурна след него, решена на всяка цена да не му позволи да вземе кон и да избяга. Докато тичаше през шубраците, жилавите клони я удряха в лицето и закачаха двуцевката й, но Хинтън бягаше бавно и тромаво и тя почти го догонваше.

В подножието на хълма храстите бяха по-малки и започваха да оредяват и Александра виждаше разбойника. Спря и пусна двуцевката на земята, след което вдигна пищова. Докато той бягаше зигзагообразно между групичките храсти, тя се прицели в него, като изчакваше да излезе на открито. Щом той излезе зад един храст, за да пресече на откритото, тя натисна спусъка, петлето щракна и пищова гръмна.

Куршумът счупи няколко клона зад Хинтън и той започна да тича по-бързо. Александра втъкна пищова под колана си, взе двуцевката и като притичваше от шубрак на шубрак пресече долината. Достигна до отсрещната страна, като през цялото това време Хинтън нито веднъж не спря, за да стреля срещу нея. Уверена, че в даден момент той все пак ще го направи, Александра сви наляво, когато той започна да качва отсрещния склон на хълма.

Въпреки шума от собственото й тичане, Александра чуваше отчетливо тромавите и тежки стъпки на Хинтън, под които трещяха клоните. Като тичаше на около петдесет ярда вляво от него, тя постепенно се изравни с разбойника. Той спря, очевидно, за да я изчака и да стреля по нея. Александра намали темпото и премина в бърз ход, като се движеше тихо нагоре по склона. Когато след няколко минути той отново започна да тича, Александра беше стигнала до дърветата близо до върха на хълма.

Навлезе в гората и като прехвърли хълма, заслиза по другата му страна. Щом стигна коритото на сухото дере, тя се движеше крадешком покрай дърветата в посока към бивака. В мига, в който видя конете, тя чу как Хинтън се подхлъзна и препъна, докато тичаше нагоре по склона. Александра притичваше от дърво на дърво, докато най-сетне пред погледа й се разкри мястото, където бяха издигнали бивака си. Скри се зад едно голямо евкалиптово дърво и като вдигна пушката, от време на време надничаше да види какво става.

Задъхан от тичането, Хинтън се промъкваше към мястото, където бяха струпани седлата и багажите, сетне спря до тях и погледна назад, готов да стреля. След малко, когато видя, че никой не го преследва, той се успокои. Свали по-ниско пушката, без да престава да наблюдава гористия склон, и постепенно дишането му стана нормално. Най-накрая той разхлаби пищова в колана си, остави двуцевката на земята и като взе едно седло, тръгна към конете. Александра излезе иззад дървото и се прицели с пушката в него.

Хинтън подскочи като ужилен от оса и изпусна седлото. Тръгна към двуцевката си, но спря, когато пръста й натисна леко спусъка. Небелязаната му половина на лицето стана бяла като платно, сините му очи излъчваха страх и той облизваше с език пресъхналите си устни.

— Нищо лошо не съм ти направил, което наистина да те е наранило — защитаваше се той. — Всеки на мое място щеше да го стори рано или късно, нищо повече от това не съм направил. Позволи ми да взема един кон, а аз ще ти оставя парите и всичко останало.