Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Без тях оръжието беше толкова безполезно, колкото и ако нямаше амуниции. Александра изсипа вързопа и търсеше напразно да намери поне един затвор, сетне се отпусна на земята, въздишайки обезверена. Изглежда, че по някое време Хинтън беше изхвърлил затворите на пушките, в случай че тя успее незабелязано да вземе някоя от тях и да я зареди. С единственото оръжие, което имаше сега, малкия нож, планът и бе неосъществим, и тя трескаво започна да мисли какво да прави.

Погледна към багажа, след това към конете, които стояха завързани наблизо. За първи път, откакто разбойниците я бяха заловили, тя имаше пряк достъп до предостатъчно провизии и коне, идеален шанс да избяга. Щяха да минат часове, преди те да се върнат, давайки й време да изчезне, а можеше и да ги остави в безизходица, като вземеше всичките коне със себе си.

Нищо досега не бе я изкушавало толкова много, тъй като щеше най-сетне да се освободи от разбойниците. Но тя щеше да бъде съвсем сама в изпълнената с опасности, непозната и дива земя, а освен това, за нея бягство означаваше малодушие. Един мъж бе белязан да умре и за нея бе истинска мерзост да избяга и да го остави на съдбата, без дори да се опита да го предупреди.

Еднакво важно за нея бе и изгарящото я желание да отмъсти на разбойниците. Да ги остави безпомощни в Пустошта, не беше достатъчно. Тя ги мразеше със сила, която я изпепеляваше, по-натрапчива от всяко познато й досега чувство, и тя желаеше да ги види мъртви.

Размишлявайки отново върху ситуацията, тя не можа да измисли нещо, което да изравни шансовете между разбойниците и непознатия. Разбойниците обаче мислеха, че тя е здраво вързана, което й даваше предимството на изненадата. Освен това, тя знаеше, че има пред себе си единствената възможност да си помогне сама, а времето изтичаше. Трябваше да направи нещо, каквото и да е.

Най-накрая тя реши да тръгне след бандитите и да изчака появата на благоприятен случай и да се възползва от него, а ако това не станеше, просто да извика и да предупреди овцевъда. Тя се запъти към дърветата.

Когато стигна до другата страна на хълма, луната вече беше залязла, ала небето беше ясно и звездите светеха ярко в часа преди изгрев-слънце. Гората остана зад нея и тя се движеше бързо през високата трева и на бледата светлина храсталаците хвърляха по-тъмни сенки.

Напрягаше очи, но едва различаваше хълма, където се намираха овцевъдът и кошарата, почти на четиристотин ярда разстояние. Голата ивица земя под кошарата, отъпкана от овцете, беше светло петно, заобиколено от високи храсти и треви. Александра тръгна през долината, като се ослушваше и оглеждаше за разбойниците, но очевидно те бяха някъде напред. Докато притичваше от храст на храст, първите лъчи на изгрева докоснаха хоризонта.

Александра извървя тичешком последните сто ярда, като зави към един храст, отдясно на голата ивица земя под кошарата. Щом стигна до него, тя напрегна очи и забеляза неясните фигури на тримата мъже, които пълзяха нагоре по хълма към кошарата. Поколеба се за миг, сетне пое дълбоко въздух, сложи ръце на уста и започна да крещи с всички сили.

Писъците й разцепиха тишината и около кошарата на върха на хълма кучетата започнаха да ръмжат. Уплашени от псетата, овцете се замятаха насам-натам и започнаха да блеят, вдигайки невъобразима врява в кошарата. Извисявайки се над бъркотията, гласът на Хинтън трепереше от ярост.

— Да знаеш, ще те убия за това, мръсна курво! Хай размърдайте се по-бързо!

Разбойниците затичаха нагоре по хълма и Александра погледна към колибата, за да види има ли някакво движение там. Като не забеляза нищо, тя въздъхна отчаяно, когато разбойниците се втурнаха в колибата. По неизвестна причина овчарят не бе могъл да реагира, а кучетата не бяха в състояние да му помогнат, тъй като очевидно бяха завързани зад кошарата. Александра зачака да чуе изстрелите, които щяха да убият непознатия.

Изстрели обаче нямаше. Миг по-късно, когато слънчевите лъчи на изгрева осветиха небосклона, бандитите излязоха от колибата.

Объркани и разярени, те се заоглеждаха наоколо, докато в същото време врявата в кошарата продължаваше. Хинтън вдигна двуцевката си, изливайки яда си върху Александра.

— Ти, мръсна, хитра, кучко! — крещеше той. — Ще ти дам да разбереш, какво значи да си против мен!

Той вдигна пушката и Александра понечи да скочи в храсталака. В този момент, някъде по средата на хълма, сред гъсталака вляво на голата отсечка, в зараждащата се светлина на утрото, нещо проблесна. Яркият пламък от възпламенен барут бе последван от огнения език на двуцевка и силен изстрел разцепи въздуха, надмогвайки врявата в кошарата.