Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Показа се реката, обградена от високи и гъсти дървета. Щом стигна близо до тях, Александра забави коня, и в този момент видя пътя. Беше по-скоро пътечка и по нея се виждаха пресни следи от копита в посока на север, очевидно оставени от Елизабет Макартър и баща й.

Окуражена от следите, Александра обърна коня и го подкара по пътеката в лек галоп. Когато пътеката внезапно зави в гората, тя се наклони напред, дръпвайки юздите, а един клон едва не събори широкополата й шапка. Конят премина в тръс и Александра се намери заобиколена от огромни призрачно сиви евкалиптови дървета, в здрача от цветните им корони.

Пъстроцветни папагали пищяха пронизително, а дроздовете пееха благозвучно. Но някъде дълбоко в себе си, недокосната от птичия шум, гората изглеждаше странно тиха на Александра. Въпреки че беше свикнала да язди без придружител, тя за първи път имаше чувството, че е напълно сама.

Спомни си какво й бе казал Ходгкинс за пътеката, но тогава тя не беше обърнала особено внимание на думите му. Той я бе предупредил, че тя се намира далеч от пътищата, които свързваха Сидней и селата. Спомни си различни истории, които бе чувала, за разбойници, които причаквали плячката си по глухи пътища, като нападали изолирани ферми и самотни пътници.

Тъкмо си мислеше да се върне обратно, когато пътеката отново зави и излезе от гората. Щом видя ярките слънчеви лъчи и широките тревни ивици от двете страни на пътеката, страховете й се разсеяха. Продължи по пътеката, като следите на копитата поддържаха надеждата й, че Елизабет и баща й ще се покажат всеки момент, след завоя или след следващия.

Пътеката отново навлезе в гората, но сега тя беше по-рядка и по-малко мрачна и не толкова страшна като преди. Александра се наведе напред и продължи да язди в галоп. Пътеката зави още по-навътре в гората, но изведнъж бе препречена от паднало дърво. Александра премина в тръс като дръпна едната юзда и насочи животното към дясната страна на дебелото и масивно дърво.

След като конят мина препятствието, Александра се обърна, и с крайчеца на лявото си око забеляза някакво движение в храстите. Откъм падналото дърво изскочи най-страшният мъж, който някога бе виждала, а други двама изникнаха зад един храст няколко ярда по-нататък. Парцалив и брадясал, мъжът имаше груба, грозна физиономия, покрита от едната страна с яркочервен белег по рождение.

След като изскочи от скривалището си, той посегна към юздите на коня, което уплаши животното и го накара да свърне встрани. В същия миг Александра инстинктивно разви камшика и удари мъжа през главата. Ударът с тежката дръжка свали шапката му и го зашемети, докато в същото време пръстите му се вкопчиха зад металната част на юздата.

Уплашеният кон цвилеше от ужас, вдигна се на задните си крака и удари мъжа с предните. Когато тежкото копито се стовари върху крака на разбойника, той поотпусна юздите. За част от секундата Александра беше на косъм да се измъкне, тъй като другите двама бяха все още доста далеч, за да могат да уловят коня. Тя заудря по ръката на разбойника с дръжката на камшика.

Той не пускаше юздите, а жестоките му сини очи гледаха кръвнишки Александра и грозното му, белязано лице беше разкъсвано от гняв. Сграбчи я за ръката и докато тя го удряше с дръжката на камшика, той я издърпа от коня. Александра се свлече от седлото, падайки върху земята по лице.

— По дяволите, Краули, какво се бавите? — изрева мъжът. — И ти, Снайвли. Размърдайте си задниците и елате да хванете този проклет кон!

Двамата мъже се втурнаха напред и хванаха юздите. Замаяна от болезненото падане, Александра започна да се изправя като си помагаше с ръце и колена, а разбойникът сграбчи камшика от земята и я удари по гърба. Затъпяваща болка разтърси тялото й и тя заплака пряко волята си и отново падна.

— Дай й да се разбере хубавичко, Хинтън! — крещеше единият от мъжете доволно, докато другият се хилеше просташки. — Давай, Хинтън, накарай я да пищи!

Хинтън се беше изправил над нея и я удряше ожесточено с камшика. Страшна болка изгаряше гърба й и Александра хапеше устни, за да не изкрещи, а в това време другите двама се смееха жестоко и с грубиянски крясъци насърчаваха Хинтън да продължава. Най-накрая той спря, отстъпи назад и хвърли камшика на земята.

— Това беше само, за да знаеш какво те чака, мръсна кучко, ако продължаваш да ми създаваш повече грижи — озъби й се той. — Вашата порода ни смъква кожите от сума ти време, та сега е наш ред да изравним резултатите. Какво ще кажете за това, ей, вие двамата?