Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Аборигенът завъртя пилето сред порой от мазни капки, които разпалиха огъня, после преобърна картофите с разцепена в края пръчка.

— Името ми е Джарбо Чарли — каза той. — А твоето?

— Джереми — отвърна момчето, озадачено от странното име на човека. — Защо са те нарекли Джарбо Чарли твоите родители?

Човекът помълча преди да отговори неохотно:

— Не са ме нарекли така. Истинското ми име е Джибурдарли, но белите хора трудно запомнят такова име.

Момчето кимна и започна да изучава човека, като се стараеше да не го гледа втренчено. Нещо в държанието му напомняше за полицай — явната готовност и умение да се справя с хората, които създават неприятности. Подчертаната самоувереност наред с едрия ръст му придаваха заплашителен вид.

Джарбо беше неразговорчив, много по-склонен да мълчи, отколкото да бъбри. Джереми бе срещал стари моряци около доковете в Сидни, които също бяха такива и ненавиждаха празните приказки. Бе открил, че ако стоиш край тях мълчаливо и не показваш намерение да ги измъчваш с безцелен брътвеж, те след известно време започваха да говорят. Затова, макар че думите напираха на устните му, той се въздържаше да ги изрече.

След малко Джарбо проговори:

— И други са лагерували тук — забеляза той, счупи няколко пръчки и ги хвърли в огъня.

— Откъде знаеш? — попита Джереми.

— Тези камъни бяха тук, когато дойдох — отвърна Джарбо и посочи наредените в кръг около огъня камъни. — По вида им личи, че са тук от много години. — Погледна към кората, паднала до огъня от голям евкалипт, взе връзка и я побутна. — И някой е оставил тук нещо.

— Какво е то? — проточи врат Джереми.

Джарбо изрови изпод кората едно шише, взе го и го огледа.

— Бутилката от вино. Преди няколко години бутилираха виното от Кампдън парк в такива шишета. Белите винаги изхвърлят полезни неща. От това ще стане добър съд за вода.

— Металическите са по-добри — подхвърли Джереми и посочи манерката сред принадлежностите на Джарбо. — Стъклените се чупят лесно.

— Но не и ако са обвити в кожа — възрази Джарбо. — Обвито в кожа и с каишка за през рамо, от това ще стане добро шише за вода. Такива са носели хората преди да има металически. — Остави шишето настрана и пак завъртя пилето, като видя гладния поглед на момчето. — Защо си тръгнал сам, Джереми?

— Аз съм скитник — изтърси момчето, като не му идваше наум друг отговор.

Джарбо примигна от изненада, стисна устни, за да не се засмее и хвърли още дърва в огъня. Залезът бе преминал в здрач, пламъците хвърляха трептяща светлина по стволовете на дърветата.

— То може да не е било ценно за човека, който го е използвал пръв — поднови разговора за шишето Джарбо. — Но, ако е било ценно за него, нещо от духа на човека ще е останало в шишето.

— Какво искаш да кажеш?

— Вещите, които цениш, вземат нещо от твоя дух и го запазват. Старейшините на аборигените си разменят такива вещи и това им позволява да бъдат във връзка помежду си дори и на големи разстояния.

— Единият знае какво прави другият, така ли?

— Може да е така, не знам. Старейшините говорят за своите тайни само помежду си, но си спомням някои странни неща.

Джарбо започна да разказва една случка от времето, когато бил младеж и живеел с племето си. Старейшината, който отговарял за една част от племето, имал белязан камък, даден му от друг старейшина. Един ден камъкът се счупил и всички се отправили към групата, която водел другият старейшина. Като пристигнали, научили, че той е умрял в деня, когато се счупил камъкът.

Вече бе паднал мрак, когато Джарбо свърши историята си. Пламъците осветяваха тъмното му, брадато лице, със строги черти и дълбоки белези от шарката. Евкалиптите край огъня приличаха на сиви фигури, които сякаш се движеха, когато пламъците се издигаха и снишаваха. При този декор, за Джереми не бе трудно да приеме историята като истинска.

— Така че, ако шишето е било ценно за първия му притежател — добави Джарбо, — или ако докато е пиел от него вино, се е случило нещо важно, в шишето сигурно е останало малко от духа на този човек.

Джереми кимна, като вниманието му отново се насочи изцяло върху пилето. Кожицата му бе златисто кафява с по-тъмни ивици, където имаше засъхнала мазнина. Джарбо отвори брезентовата си торба и заразбутва почернелите от огъня съдове, които носеше в нея. Един от тях бе високо и тясно алуминиево канче, което служеше за запарване на чай и за пиене. Джарбо го върна в торбата, като забеляза тъжно, че няма нито чай, нито брашно.