Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Това му впечатление се засили многократно, когато стигна до върха на дългия наклон на шосето. Бе чувал за земите на запад от Проспект Хил — възвишението, по което току-що се бе изкачил, но нямаше никаква представа как изглеждат тези земи. Сега пред него се разкри широка панорама, хълмистият терен се спускаше към голямата богата долина на река Нипиан. От другата страна на реката скупчени един над друг хълмове водеха към Сините планини, а в дъното върховете им се извисяваха към небето.

Гледката развълнува Джереми дълбоко. Макар да виждаше тези простори за първи път, те бяха по-близки до сърцето му от улиците на Сидни. Техният безкрай сякаш засищаше някакъв негов скрит вътрешен копнеж, който досега не бе осъзнавал. Чувството, което изпитваше, бе странно, но успокояващо. То обещаваше, че тези огромни простори ще му позволят да избяга от болезнения удар, който бе разбил живота му.

Слънцето се издигна високо и денят стана топъл. Джереми свали сакото си и го взе на ръка; гладът му се усилваше, ожадня. По обед стигна до поток, който пресичаше шосето; всички спираха там да пият вода и да напълнят манерките си. Джереми утоли жаждата си и отново тръгна, като се стараеше да не гледа онези, които дъвчеха сирене и сухари.

Следобедните часове се изнизваха и Джереми пак се почувства слаб от глад и жажда. Огледа местността около река Нипиан, към която се приближаваше. Село Пенрит се намираше в края на път, който водеше към реката откъм северната страна на шосето. От южната страна край реката се простираше гъста гора, останала девствена сред околните пасища и ниви.

Възможността да намери храна в селото бе съблазнителна, но в мислите на Джереми натежа повече опасността някой да открие, че е беглец, а и жаждата му бе по-силна от глада. Той свърна от шосето към дърветата и през тях стигна до реката. Промяната бе рязка — в един миг се бе намирал на оживеното шосе, а в следния беше съвсем сам в дълбока и гъста гора.

Слънчевата светлина се процеждаше през гъстия листак над главата му и между огромните дървета цареше зелен здрач. Парчета от кора се люлееха по някои стволове, сякаш са били нападнати от свиреп звяр, скрит в гората, а белите стебла на евкалиптите приличаха на призраци в меката светлина. Като заобиколи голямо дърво, препречило пътя му, Джереми усети миризмата на дим и изведнъж се намери срещу един абориген, който се бе установил да лагерува зад дървото.

Човекът, облечен в пастирски дрехи, с широкопола шапка и ботуши, беше доста възрастен, косата му и мустаците му бяха бели, а брадата — рунтава. Бе едър и набит, на ръст бе повече от метър и осемдесет. По тъмното му лице имаше дълбоки белези от едра шарка, които му придаваха още по-заплашителен вид. Седеше край огъня сред принадлежностите си и гледаше момчето втренчено и подозрително с черните си тесни очи.

Джереми започна да се извинява, че го е смутил, но човекът сякаш бе онемял от изненада и страх.

— Добър ден — промълви момчето, докосвайки шапката си.

— Добър ден — изръмжа човекът с плътен глас, но държанието му напълно противоречеше на смисъла на поздрава.

Джереми подмина лагера му и щом листакът го скри, хукна да бяга. От тази среща почувства още по-болезнено, че е съвсем сам на света и че светът може да бъде много враждебен. Тръгна по-бавно, когато попадна сред редките дървета край брега на реката.

Джереми пи жадно вода, която му се стори много сладка, но още повече усили глада му. А беше и изморен, защото предната нощ бе спал неспокойно върху влажната земя на пасището. На речния бряг слънцето бе топло, високата трева изглеждаше мека и подканяща. Той легна и след миг заспа дълбоко.

Когато се събуди и отвори очи, повърхността на реката блестеше в богатите цветове на залеза. После изведнъж усети, че наблизо има някой и обърна глава. Аборигенът стоеше на няколко крачки от него и го гледаше с неразгадаем поглед. Джереми веднага седна и огледа човека изпитателно, готов да скочи на крака и да побегне.

— Гладен ли си? — попита го човекът рязко.

Джереми се подвоуми за миг, после енергично кимна:

— Да, господине.

Човекът мълчаливо му направи знак да го последва и тръгна назад. Джереми се изправи и пое след него през гората. Апетитен аромат на печено долиташе заедно с дима през дърветата.

В лагера на шиш върху огъня се печеше пиле, а в жарта се печаха картофи. Пламъците лумваха, когато от пилето капеше и цвъртеше в огъня мазнина, а миризмата замайваше Джереми, устата му се пълнеше със слюнка. Той седна до човека край огъня.