— Мога сам — каза Цинцинат.
Той се промъкна в черния отвор и като шумолеше с натъртените си колене, запълзя на четири крака и проникваше все по-надълбоко в тясната тъмнина. М’сю Пиер подвикна екливо след него нещо за чая и очевидно спусна щора, защото Цинцинат веднага се почувствува отрязан от светлата килия, където бе току-що.
Загълтал мъчително грапавия въздух, като се натъкваше на нещо остро — и очакваше без особен страх срутване, — Цинцинат слепешката се промъкваше през лъкатушния проход и попадаше в каменни ниши, като кротко отстъпващо животно се връщаше заднишком и напипал продължението на прохода, пълзеше по-нататък. Нямаше търпение да легне на меко, пък било то и на неговия креват, да се завие през глава и да не мисли за нищо. Това обратно пътешествие се проточи толкова, че като дереше рамене, той се разбърза, доколкото му позволяваше постоянното предчувствие за задънена стена. Задухът го замайваше и по едно време реши да спре, да се отпусне, да си представи, че е в кревата, и при тази мисъл може би да заспи, но тогава дъното, по което пълзеше, се наклони надолу под доста осезаем ъгъл и ето отпред се мярна червеникаво-блестяща пролука, лъхна го влага, плесен, като че от недрата на крепостната стена бе преминал в естествена пещера, от ниския свод над него, всеки на нокътче, с главицата надолу, завили се с криле, висяха в редица като сбръчкани плодове прилепи в очакване на своето участие — пролуката пламенеещо се разтвори и го облъхна свежият дъх на вечерта и Цинцинат се измъкна на свобода от пролуката в скалата.
Озова се на един от многото тревисти полегати склонове, които като изострени тъмнозелени вълни ближеха на различна височина скалите и стените на възправилата се крепост. В първата минута направо му се зави свят от свободата, височината и простора, той, вкопчил се въз влажния чим, едва ли забелязваше нещо, освен че лястовичките цвърчат силно, вечерно, като стрижат с черните си ножици боядисания въздух, че залезното зарево е обхванало половината небе, че над тила му със страшна бързина се издига сляпата каменна стръмнина на крепостта, от която се бе изцедил като капка, а под краката му — кошмарни урви, плъзнала като детелина мъгла.
Щом уталожи дъха си, щом овладя подскачането в очите и треперенето на тялото си, с напора от ахаща, ухаща, широко и далеко разляла се волност, той залепи гръб за канарата и обиколи с поглед димящата околност. Далеч долу, където здрачът вече се бе утаил, в струите мъгла едва се мержелееше ажурната гърбица на моста. А там, от другата страна, синият град в омара, с прозорци като разпалени въгленчета или вземаше още на заем блясък от залеза, или вече светеше за своя сметка, и можеше да се различи как светваха и се нанизваха постепенно мънистата от фенери по улица Стръмна и тънката арка в горния й край бе необикновено ясна. Оттатък града всичко трепкаше мъгливо, нагъваше се, изплъзваше се и над невидимите градини, в розовата дълбина на небето, стояха на върволица прозрачно огнени облачета, точеше се един дълъг лилав облак с горящи прорези по долния край и докато Цинцинат гледаше, там, там в далечината, пламна във венецианско зелено обрасналият с дъбак хълм и полека се затъмни.
Пиян, слаб, плъзгайки се по коравия чим и балансирайки, той пое надолу и към него веднага иззад скалната издатина, където предупреждаващо шушнеше траурен трънак, изскочи Емочка, с лице и крака, розови от залеза, и като го стисна здраво за ръката, го повлече надолу. Във всичките й движения личеше вълнение, възторжена забързаност.
— Къде отиваме? Надолу ли? — задъхано питаше Цинцинат, като се смееше от нетърпение.
Тя бързо го поведе покрай стената. В стената се отвори малка зелена врата. Надолу водеха стъпала, незабелязано изредили се под краката. Отново скръцна врата; зад нея зееше възтъмен проход, където имаше сандъци, гардероб, изправена до стената стълба и миришеше на газ; оказа се, че от задния вход са проникнали в директорската квартира, защото — без вече толкова да му стиска пръстите, като ги изпускаше разсеяно — Емочка го водеше към трапезарията, където до осветената овална маса бяха насядали всички и пиеха чай. Салфетката на Родриг Иванович покриваше широко гърдите му; жена му — кльощава, луничава, с бели ресници — предаваше гевречетата на м’сю Пиер, който се бе пременил в руска рубашка на петлета; до самовара в кошничка бяха оставени кълбета цветна прежда и бляскаха стъклени куки. Остроноса бабичка с боне и с черна пелерина се бе накокошинила в края на масата.
Читать дальше