Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— А аз с ваше позволение ще направя така — произнесе м’сю Пиер и съблече прашната си жилетка; за миг, уж случайно, напрегна ръка, изви очи към тюркоазно-белия си бицепс и разпространи присъщото си зловоние. Около лявото зърно на гърдите му имаше находчива татуировка — две зелени листенца, — така че самото зърно приличаше на розова пъпка (от марципан и захаросан плод). — Заповядайте, седнете — каза той, като си навличаше халата на ярки разлети петна — разполагайте се. Моята килия, както виждате, почти не се различава от вашата. Само я поддържам чиста и я украсявам… украсявам я с каквото мога. (Той леко се задъха като от вълнение.)

„Украсявам я.“ Стенният календар с акварелното изображение на крепостта при залез-слънце акуратно бе изпъчил малинова цифра. Юрганът, съшит от разноцветни ромбове, бе метнат върху кревата. Над него с кабари бяха закрепени снимки от лекия жанр и висеше кабинетна фотография на м’сю Пиер; от края на рамката бе разгърнало гофрирани гънки хартиено ветрило. На масата имаше крокодилов албум, златееше се циферблатът на пътен часовник и над лъскавия ръб на порцеланова чаша с немски пейзаж в различни посоки гледаха пет-шест градински теменужки. В ъгъла на килията до стената бе подпрян голям калъф, който сякаш съдържаше музикален инструмент.

— Изключително съм щастлив да ви посрещна — говореше м’сю Пиер, като се разхождаше назад-напред, и всеки път преминаваше през косата слънчева ивица, в която още се виеше варен прах. — Струва ми се, че през тази седмица се сприятелихме толкова, някак толкова хубаво, толкова топло се сближихме, както рядко се случва. Виждам, интересува ви какво има вътре, нали? Ето, само (той си пое дъх) да си довърша думата, и тогава ще ви покажа… — Нашата дружба — продължи, като се разхождаше и леко се задъхваше м’сю Пиер, — нашата дружба разцъфтя в парниковата атмосфера на тъмницата, където се хранеше с еднакви тревоги и надежди. Мисля, че сега ви познавам по-добре от който и да било на света и, разбира се, по-интимно, отколкото ви е познавала вашата жена. Затова ми е особено мъчно, когато се поддавате на злобно чувство или бивате невнимателен към хората… Ето сега, когато толкова весело се появихме при вас, вие отново оскърбихте Родриг Иванович с престореното си безразличие към сюрприза, в който той вземаше толкова мило, енергично участие, а нали вече никак не е млад, има доста свои грижи. Не, не ми се говори сега за това… За мен е важно само да установя, че нито един ваш душевен оттенък не ми убягва, затова ми се струва не съвсем справедливо известно обвинение… За мен вие сте прозрачен, както — извинете за изисканото сравнение, — както поруменяващата годеница е прозрачна за погледа на опитния годеник. Не зная, нещо става с дишането ми, простете, ей сега ще ми мине. Но аз съм ви изучил толкова отблизо и — защо да крия — съм ви обикнал, силно съм ви обикнал и вие значи сте ме опознали, свикнали сте с мен — нещо повече, привързали сте се към мен, както аз към вас. Да постигна такава дружба, ето в какво се състоеше моята първа задача и очевидно я реших успешно. Успешно. Сега ще пием чай. Не разбирам защо не го донасят.

Той седна, като се държеше за гърдите, до масата срещу Цинцинат, но веднага отново скочи, измъкна изпод възглавницата кожена кесия, от кесията — велурено калъфче, от калъфчето — ключ, и се приближи до големия калъф, изправен в ъгъла.

— Виждам, че сте потресен от моята акуратност — каза той и предпазливо отпусна калъфа върху пода, калъфът се оказа тежък и тромав. — Но, да ви кажа, акуратността украсява живота на самотния човек, който по този начин доказва на себе си…

В разтворения калъф върху черно кадифе лежеше широка, светла брадва.

— … доказва на самия себе си, че си има гнезденце… Гнезденце — продължи м’сю Пиер, като отново заключи калъфа, изправи го до стената и сам се подпря на него, — гнезденце, което той е заслужил, свил, изпълнил с топлината си… Това изобщо е голяма философска тема, но по някои признаци ми се струва, че и на вас, както и на мен, не ви е до теми. Знаете ли какво? Ето ви моя съвет: чай ще си пийнем по-късно, а сега си идете и си полегнете, идете. И двамата сме млади, не бива да оставате повече тук. Утре ще ви обяснят, а сега си вървете. Аз също съм възбуден, също не се владея, вие трябва да разберете…

Цинцинат тихо заопипва заключената врата.

— Не, не — по нашия тунел. Нахалост ли се трудихме! Пълзешком, пълзешком. Ще окача нещо да закрия дупката, че е грозно така. Заповядайте…