Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Щом зърна Цинцинат, директорът зяпна и нещо потече от крайчето на устата му.

— Пфу, лудетина! — с лек немски акцент проговори директоршата.

М’сю Пиер, като си разбъркваше чая, свенливо наведе очи.

— Ама наистина, какви са тези лудории? — през пъпешовия сок произнесе Родриг Иванович. — Да не говорим, че това е извън всякакви правила!

— Оставете — каза м’сю Пиер, без да вдига очи. — Нали и двамата са деца.

— Ваканцията свършва, та й се иска да полудува — бързо избъбри директоршата.

Емочка, която нарочно тътреше стола, като се въртеше и облизваше, седна на масата и забравила завинаги за Цинцинат, се залови да посипва със захар, веднага пооранжевяващ, мъхнат резен пъпеш, в който сетне щастливо се впи, държеше го от двата края, стигащи до ушите й, и блъскаше с лакът съседа. Съседът продължаваше да си сърба чая и придържаше между показалеца и средния си пръст стърчащата лъжичка, но незабелязано спусна лявата си ръка под масата.

— Ай — трепна от гъдела Емочка, без впрочем да се отделя от пъпеша.

— Засега седнете ей там — каза директорът, като посочи с ножа за плодове зеленото кресло, сложено отделно сред полумрака на дамаската до диплите на завесата. — Когато свършим, ще ви отведа оттук. Ама сядайте де, ви казвам. Какво ви е? Какво му е? Ама че неразбран човек!

М’сю Пиер се наклони към Родриг Иванович и леко изчервен, му съобщи нещо.

Гърлото на директора направо изгърмя:

— Е, честито, честито — каза той, като едва възпираше поривите на гласа си. — Радостно!… Отдавна беше време… Ние всички… — Той погледна Цинцинат и вече се накани тържествено.

— Не, рано е още, приятелю, не ме притеснявайте — прошепна м’сю Пиер и го докосна по ръкава.

— Във всеки случай няма да се откажете от втора чашка чай — игриво произнесе Родриг Иванович, а сетне, като помисли и помляска, се обърна към Цинцинат: — Ей, вие там. Можете засега да прегледате албума. Дете, дай му албума. По случай нейното (жест с ножа) завръщане в училището нашият скъп гост и направи… й направи… Пардон, Пьотр Петрович, забравих как го казахте.

— Фотохороскоп — скромно отвърна м’сю Пиер.

— Да оставя ли лимончето? — попита директоршата.

Висящата газена лампа, оставяйки в тъмнина дълбините на трапезарията (където само припламваше, като отчупваше едри секунди, отблясъкът от махалото), изливаше върху уютно сервираната маса домашна светлина, преминаваща в звън от чайно естество.

Спокойствие. Паякът изсмука малката пеперудка с бял мъх и три стайни мухи, но още не беше се заситил напълно и все поглеждаше към вратата. Спокойствие. Цинцинат беше целият в цицини и синини. Спокойствие, нищо не се е случило. Снощи, когато го върнаха обратно в килията, двама служители завършваха замазването на мястото, където преди това бе зейнала дупката. Сега то личеше само от един поглед към ослепялата, оглушала и уплътнила се стена.

Друга останка от вчерашния ден беше крокодилският албум с масивен тъмносребърен монограм, който бе взел със себе си в смирената си разсеяност: албум не какъв да е, а именно фотохороскоп, съставен от изобретателния м’сю Пиер, тоест серия от снимки, представящи с естествена постепенност целия предстоящ живот на дадената персона. Как се правеше това? Ами ето как. Силно подправените снимки на днешното лице на Емочка се допълваха с части от чужди снимки — заради тоалетите, мебелировките, пейзажите, — така че се образуваше цялата бутафория на бъдещето й. Поред наместени в многоъгълните прозорчета на каменно-плътния картон със златен обрез и снабдени със ситно изписани дати, тези отчетливи и на пръв поглед истински фотографии представяха Емочка отначало каквато си беше днес, по-нататък — след завършване на училището, тоест след три години, скромна девойка, с куфарче на балерина в ръката, след това — на шестнайсет години, в пачка, с розови крилца на гърба, свободно седяща на стол, с вдигната чаша, сред бледи гуляйджии, след това — на осемнайсет, във фатален траур, до парапета над каскадата, след това… ах, в още много видове и пози, чак до най-последната — лежащата.

С помощта на ретуша и на другите фотографски фокуси като че се постигаше последователната промяна в лицето на Емочка (майсторът впрочем използуваше снимки на майка й), но стига да погледнеш по-отблизо, и ставаше безобразно ясна цялата недодяланост на тази пародия спрямо действието на времето. Емочка, когато излизаше от театъра с кожено манто и с цветя, притиснати до рамото, имаше крака, които никога не бяха танцували, а на следващата снимка, която я изобразяваше вече във венчална омара, до нея бе застанал младоженецът, строен и висок, но със закръглената физиономия на м’сю Пиер. На трийсет години й се появяваха условни бръчки, прокарани безсмислено, безжизнено, без да се знае истинското им значение, но говорещи на познавача съвсем странни неща, както се случва, че случайното движение на клоните съвпада с жеста, разбираем за глухонемия. А на четирийсет години Емочка умираше — и тук позволете да ви поздравя с обратната грешка; лицето й на смъртния одър никак не би могло да мине за лице на смъртта!