Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— Да, това е истинска деликатност — полугласно произнесе директорът, възпалените му жабешки очи се навлажниха; той извади сгъната кърпа, вдигна я до трепкащия си клепач, ала се отказа и вместо това сърдито и очаквателно се втренчи в Цинцинат. Адвокатът също погледна, но набързо, като при това беззвучно мърдаше устни, заприличали на неговия почерк, тоест без да се прекъсва връзката с реда, отделил се от хартията, и ето отново готов да се втурне по-нататък по нея.

— Ръката! — поморавял, с напън извика директорът и така тресна по масата, че се натърти.

— Не, не го принуждавайте, ако не иска — каза спокойно м’сю Пиер. — Нали това е само проформа. Да продължим.

— Кроткият! — проромоли Родриг Иванович, като хвърли изпод вежди влажен като целувка поглед на м’сю Пиер.

— Да продължим — каза м’сю Пиер. — През това време сполучих тясно да се сближа със съседа. Ние прекарвахме…

Цинцинат погледна под масата. М’сю Пиер, кой знае защо, се обърка, размърда се на стола и хвърли поглед надолу. Директорът, надигнал кранчето на мушамата, погледна също натам и сетне подозрително изгледа Цинцинат, Адвокатът на свой ред се шмугна, след което огледа всички и отново взе да пише. Цинцинат се изправи. (Нищо особено — бе изпуснал сребристата топчица.)

— Ние прекарвахме — продължи м’сю Пиер с обиден глас — дълги вечери заедно в непрекъснати разговори, в игри и всякакви развлечения. Ние като деца се състезавахме по сила; аз, слабичкият, клетият м’сю Пиер, разбира се, о, разбира се, отстъпвах пред могъщия си връстник. Ние правехме разбор на всичко — на еротиката и на други възвишени неща — и часовете прелитаха като минути, минутите като часове. Понякога в тихо мълчание…

Тук Родриг Иванович изведнъж прихна басово:

— Impayable 8 8 Забавно (фр.). — Б.пр. , това се подразбира — прошепна той, с леко закъснение оценил шегата.

— … Понякога в тихо мълчание седяхме един до друг, почти прегърнати в тихия здрач, всеки потънал в своите мисли, и двамата се сливахме като реки, щом отворехме уста. Споделях с него сърдечния си опит, учех го на изкуството на шахматната игра, веселях го със съвременен виц. Така ни течаха дните. Резултатът е налице. Ние се заобичахме и устройството на душата на Цинцинат ми е също така известно, както устройството на неговия врат. По такъв начин не някой чужд, страшен чичо, а мил приятел ще му помогне да изкачи червените стъпала и той без страх ще се остави на мен — завинаги, през цялата смърт. Да бъде изпълнена волята на публиката! (Той стана; стана и директорът; адвокатът, погълнат от писането, само леко се повдигна.) Така. Ще ви помоля сега, Родриг Иванович, официално да обявите моето звание, да ме представите.

Директорът припряно сложи очила, разглади някаква хартийка и като изсили глас, се обърна към Цинцинат:

— Да… Това е м’сю Пиер… Bref 9 9 Накратко (фр.). — Б.пр. … Ръководителят на смъртното наказание… Благодаря за честта — добави той, като обърка нещо, и с учуден израз на лицето отново се отпусна в креслото.

— Е, вие нещо не твърде — изрече недоволно м’сю Пиер. — Нали съществуват известни официални форми, които трябва да се спазват. Изобщо не съм педант, но в толкова важна минута… Няма какво да слагате ръка на гърдите, изложихте се, драги. Не, не, седете си, достатъчно. Сега да преминем… Роман Висарионович, къде е програмката?

— Че нали ви я дадох — бодро заяви адвокатът, — но впрочем… — И той бръкна в чантата.

— Намерих я, не се безпокойте — каза м’сю Пиер, — и така… Представлението е определено за вдругиден… на Интересния площад. Не можаха да изберат по-свестен… Чудно нещо! (Продължава да чете, като си мърмори под носа.) Допускат се пълнолетни… Билетите от цирковия абонамент важат… Така, така, така… Ръководителят на смъртното наказание — в червени еленови… е, за това, да речем, имат много здраве, пак са прекалили както винаги… (На Цинцинат.) Значи — вдругиден. Разбрахте ли? А утре — както го изисква прекрасният обичай — ще трябва двамата с вас да тръгнем с визити при градските първенци — струва ми се, списъчето е у вас, Родриг Иванович.

Родриг Иванович взе да се удря по разните части на обвитото с вата тяло, облещил очи и, кой знае защо, станал прав. Най-сетне листчето се намери.

— Ммм, добре — каза м’сю Пиер, — приложете това към делото, Роман Висарионович. Май това беше. Сега според закона думата се дава…

— Ах, не, c’est vraiment superflu 10 10 Наистина е излишно (фр.). — Б.пр. — избърза да го прекъсне Родриг Иванович. — Нали този закон е много остарял.