Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— Как е, Цинцинат, плашиш ли се? — със състрадателен полушепот попита един от бляскавите слуги, докато наливаше вино на Цинцинат; той вдигна поглед; беше неговият шурей шегобиецът. — Плашиш се, нали? Я му гаврътни преди венчавката…

— Какво си позволявате? — студено пресече бъбривеца м’сю Пиер и той прегърбен отстъпи, и ето вече се наведе с бутилката си през рамото на следващия гост.

— Господа! — възкликна домакинът, като се привдигна и застана с чаша бледожълта ледена напитка в ръката на равнището на колосания си нагръдник. — Предлагам наздравица за…

— Горчиво! — подвикна някой и останалите подхванаха вика.

— … На брудершафт, заклинам ви… — с променен глас, тихо, с лице, изкривено в молба, се обърна м’сю Пиер към Цинцинат, — не ми отказвайте това, заклинам ви, така се прави винаги, винаги…

Цинцинат безучастно докосваше провисналите на коси тръбички краища на мократа бяла роза, която машинално бе извадил от съборената ваза.

— … В края на краищата имам право да изисквам — трескаво прошепна м’сю Пиер и изведнъж с рязък, пресилен смях изля от чашата си капка вино върху темето на Цинцинат, а сетне ръсна и себе си.

— Браво, браво! — екнаха викове наоколо и съсед се обръщаше към съседа, изразявайки с патетична мимика почуда, възхищение, звънваха, чукнали се, нечупливите чаши, ябълки колкото детска глава ярко се трупаха сред прашносините чепки грозде върху наперения сребърен кораб, масата се издигаше като полегата елмазена планина, из мъглите на живописта върху тавана пътешествуваше многоръкият полилей, разплакан, бликащ лъчи, без да намира пристан.

— Трогнат съм, трогнат съм — повтаряше м’сю Пиер, до него се приближаваха поред, поздравяваха го. Някои при това се препъваха, тук-таме пееха. Шефът на градските пожарникари беше неприлично пиян; в залисията двама слуги се мъчеха незабелязано да го извлекат навън, но той пожертвува задните поли на фрака си, както гущерът опашката си, и остана. Почтената настоятелка, като се изчервяваше на петна, като се отмяташе безмълвно и напрегнато на облегалката на стола, се бранеше от началника на снабдяването, който закачливо насочваше към нея пръста си, приличащ на морков, сякаш се канеше да я прободе или да я погъделичка, и повтаряше: „Гъди-гъди-гъди-гъди!“

— Хайде да излезем на терасата, господа — провъзгласи домакинът и тогава братът на Марфинка и синът на доктор Синеоков дръпнаха завесата, дървените й халки изтрещяха; сред люлеещата се светлина на изрисувани улични лампи се разкри каменна площадка, преградена в дълбочина от кегловидните стълбчета на парапета, между които гъсто се чернееха двойни късчета от нощта.

Ситите мъркащи гости се разположиха в ниските кресла. Някои се навъртаха около колоните, други край парапета. Там бе и Цинцинат, който въртеше в пръстите си мумия на пура, и до него, без да го поглежда, но като го докосваше непрекъснато ту с гръб, ту с хълбок, м’сю Пиер говореше сред одобрителните възгласи на слушателите:

— Фотографията и риболовът — ето моите най-важни увлечения. Колкото и да ви се види странно, за мен славата, почестите са нищо в сравнение със селската тишина. Ето вие недоверчиво се усмихвате, драги ми господине (между другото се обърна той към един от гостите, който веднага се отрече от усмивката си), но ви се кълна, че е така, а аз не се кълна на вятъра. Тази любов към природата ми завеща моят татко, който също не умееше да лъже. Мнозина от вас, разбира се, го помнят и могат да потвърдят дори писмено, ако се наложи.

Застанал до парапета, Цинцинат неясно се вглеждаше в тъмнината — и ето че като по поръчка тъмнината примамливо побледня, защото чистата сега и висока луна се изплъзна от астраганените облачета, покри с лак храсталаците и пламна в езерата с трели от светлина. Изведнъж с рязко движение на душата си Цинцинат разбра, че се намира в самото сърце на Тамарини градини, толкова паметни за него и изглеждащи толкова недостижими; мигновено свързал едно с друго, разбра, че неведнъж бе минавал оттук с Марфинка покрай същата тази къща, в която се намираше сега и която тогава му се явяваше като бяла вила със заковани прозорци, прозираща сред листака на хълмчето… Сега, като оглеждаше местността с угрижен поглед, той без усилие освобождаваше от обвивката на нощната мъгла познатите полянки или, напротив, избърсваше от тях излишния лунен прах, за да ги направи точно такива, каквито бяха в паметта му. Като реставрираше изчернената от саждите на нощта картина, виждаше как по стария начин се разпределят горичките, пътеките, ручеите… В далечината, опиращи в металното небе, бяха застинали на гигантски вълни примамливи хълмове сред синкавия блясък и сред гънките на мрака…