Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Цинцинат и м’сю Пиер, съпровождани от войниците, навлязоха в алеята.

— Ти, общо взето, си добро момче — произнесе м’сю Пиер, когато малко се отдалечиха, — само защо винаги някак… Твоята свенливост оставя най-тягостно впечатление у външните хора. Не зная как е за теб — добави той, — но макар че аз, разбира се, съм във възторг от тази илюминация и тъй нататък, ми се появиха киселини и подозирам, че далеч не всичко е било приготвено с краве масло.

Вървяха дълго. Беше много тихо и мъгливо.

„Чук-чук-чук“ — неясно се дочу някъде отляво, когато слизаха по улица Стръмна. — „Чук-чук-чук.“

— Подлеци — измърмори м’ею Пиер. — А се клеха, че е вече готово.

Най-сетне преминаха през моста и започнаха да се изкачват нагоре. Вече бяха прибрали луната и гъстите кули на крепостта се сливаха с облаците. Горе до трите порти по халат и нощен калпак ги чакаше Родриг Иванович.

— Е, как беше? — попита нетърпеливо той.

— Само вие ни липсвахте — сухо рече м’сю Пиер.

„Полегнах, не заспах, само се намръзнах и сега — ето го утрото (бързо, неясно, без да довършва думите — както бягащият оставя непълна следа от подметката си — пишеше Цинцинат), сега въздухът е бледен и аз толкова зъзна, че според мен отвлеченото понятие «студ» трябва да има формата на моето тяло, а сега ще дойдат да ме вземат. Срамувам се, че ме е страх, а жестоко ме е страх — без да спира нито за минута, страхът препуска с ужасяващ шум през мен като поток и тялото трепери като мост над водопад, и трябва да говоря много високо, за да се чуя през този шум. Срамувам се, душата ми се опозори, това не би трябвало, не би трябвало да бъде, би трябвало да… — само върху кората на руския език е могло да порасне това гъбно бърнесто условно — о, колко ме е срам, че ме занимават, че държат душата ми за полата ей такива подроби, подрасти, въвират се мокри да се сбогуват, въвират се някакви спомени: аз, дете с книга, седя на припека до бягащата с шум вода, когато водата хвърля колеблив отблясък върху равните редове стари, стари стихове — о, как на залез ние пак… — а всъщност зная, че не бива за това… — и още по-суеверно! — нито спомени, нито боязън, нито това страстно хълцане… и още по-суеверно! — и аз толкова се надявах, че всичко ще бъде подредено, всичко ще е просто и чисто. Нали зная, че ужасът от смъртта е просто само така, нещо безвредно, може би здравословно за душата потрепване, задавен вопъл на новородено или бесен отказ да бъде изпусната играчката и че са живели някога из пещерите, където звънти вечна капка и висят сталактити, смърторадостни мъдреци, които — объркани глави наистина, а по свой начин са преодолели — и макар че зная всичко това, зная и още едно важно, най-важното нещо, което никой тук не знае — все пак гледайте, кукли, колко ме е страх, как всичко у мен трепери и бучи, и препуска — и сега ще дойдат да ме поведат, а аз не съм готов, срам ме е…“

Цинцинат стана, затича се и тресна главата си в стената, но истинският Цинцинат седеше по халат до масата и гледаше в стената, като си дъвчеше молива, и ето, леко потътрил крака под масата, продължи да пише — малко по-бавно:

„Запазете тези листове — не зная кого моля, — но запазете тези листове — уверявам ви, има такъв закон, това е законно, проверете, ще видите! — нека си стоят — какво ще ви стане? — а аз толкова, толкова моля — последното ми желание не бива да не се изпълни. Необходима ми е поне теоретическа възможност да имам читател, защото наистина ще е по-добре да ги накъсам. Ето това беше необходимо да изкажа. Сега е време да се стягам.“

Той отново спря. Вече в килията напълно се бе развиделило и по разположението на светлината Цинцинат знаеше, че сега ще бие пет и половина. Като дочака отдалечения звън, той продължи да пише — но сега вече съвсем бавно и прекъслечно, сякаш бе изразходвал себе си целия за някакво първоначално възклицание.

„Думите ми тъпчат на място — пишеше Цинцинат. — Завист към поетите. Колко ли е хубаво да префучиш по страницата и направо от страницата, където остава да бяга само сянката, да се вдигнеш — и право в синевата. Нечистоплътността на екзекуцията, на всички манипулации преди и след това. Какво студено острие, колко гладка топоришка. С късче шкурка. Предполагам, че болката от раздялата ще бъде червена, гръмка. Написаната мисъл по-малко те притиска, макар че има някои като раков тумор: изразиш я, изрежеш я и отново пораства, по-люта отпреди. Мъчно ми е да си представя, че тази сутрин, след час или два…“