Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— Балкон, луна, той и тя — каза м’сю Пиер, усмихвайки се на Цинцинат, който сега забеляза, че всички го гледат с гальовно, очаквателно внимание.

— На пейзажа ли се любувате? — мазно изрече, положил ръце на гърба, управителят на парковете. — Вие… — Той млъкна и като че леко смутен, се обърна към м’сю Пиер: — Извинете, ще разрешите ли? Аз всъщност не бях представен…

— Ах, моля ви, моето разрешение не е необходимо — учтиво отвърна м’сю Пиер, докосна Цинцинат и тихо каза: — Този господин иска да поговори с теб.

— Пейзажът… На пейзажа ли се любувате? — повтори, като се окашля в шепа, управителят на парковете. — Но сега малко нещо се вижда. Почакайте само, точно в полунощ — това ми обеща главният инженер… Никита Лукич! Ей, Никита Лукич!

— Аз го замествам — с бодър глас се обади Никита Лукич и се наведе напред, като услужливо, въпросително и радостно обръщаше ту към един, ту към друг своето младолико, месесто лице с бели мустаци като четчица и удобно положил ръце върху раменете на управителя на парковете и на м’сю Пиер, между които надничаше, зачака.

— Тъкмо разказвах, Никита Лукич, че обещахте точно в полунощ по случай…

— Ама разбира се — сочно отсече главният инженер. — Всякак ще има сюрприз. Не берете грижа. А колко стана часът, момчета?

Той освободи чуждите рамене от натиска на широките си ръце и угрижено потъна из стаите.

— Ето, след някакви си осем часа вече ще бъдем на площада — каза м’сю Пиер и отново натисна капачето на джобния си часовник. — Ще се наложи да поспим малко. Не ти ли е студено, мили? Господинът каза, че ще има сюрприз. Наистина много ни глезят. Тази рибка на вечерята беше безподобна.

— Стига, спрете се — дочу се ниският глас на настоятелката, насочила генералския си гръб и кифличката на побелялата си перука право към м’сю Пиер, както отстъпваше пред показалеца на началника на снабдяването.

— Гъди-гъди-гъди — закачливо писукаше той, — гъди-гъди-гъди.

— По-кротко, мадам — извика м’сю Пиер, — мазолите ми не са за обществено ползуване.

— Чаровна жена — съвсем безизразно, между другото отбеляза началникът на снабдяването и като подскачаше леко, се насочи към групата мъже, застанали до колоната — сянката му се смеси с техните сенки, ветрецът залюля хартиените фенери и от мрака се отделяше ту ръка, важно засукваща мустак, ту чашка, вдигната до старчески рибешки устни, които се напъваха да стигнат захарта на дъното.

— Внимание! — извика внезапно домакинът, като профуча вихрено между гостите.

Отначало в градината, сетне по-нататък, после още по-далече, покрай алеите, в дъбравите, из полянките и ливадите, поотделно и на групи се запалваха рубинени, сапфирени, топазени светлинки, които постепенно изпълваха нощта с пъстрите си мъниста. Гостите заахкаха. М’сю Пиер, вдишал със свистене въздух, сграбчи Цинцинат за китката. Светлинните заемаха все по-голяма площ: ето проточиха се по дължината на отдалечената долина, ето че се прехвърлиха във вид на дълга брошка от другата страна, ето вече наизскачаха по първите склонове, а сетне се закатериха по хълмовете, като се промъкваха в най-скритите гънки, душеха върховете, прехвърляха се през тях!

— Ах, колко чудесно! — прошепна м’сю Пиер, притиснал за миг бузата си до бузата на Цинцинат.

Гостите заръкопляскаха. В продължение на три минути светиха разноцветно към милион крушки, умело наредени в тревата, на клоните, по скалите и разположени по такъв начин, че по целия нощен пейзаж да образуват разкрит нашироко монограм от П. и Ц., обаче не съвсем сполучлив. След това угаснаха всичките изведнъж и непроницаемата тъмнина се приближи до терасата.

Когато инженер Никита Лукич се появи отново, го наобиколиха и искаха да го подхвърлят на ръце. Но беше време вече да мислят за заслужена почивка. Преди гостите да си затръгват, домакинът предложи м’сю Пиер и Цинцинат да бъдат фотографирани до парапета. М’сю Пиер, макар и сниман, все пак сам ръководеше операцията. Светлинният взрив озари белия профил на Цинцинат и безокото лице до него. Лично домакинът подаде наметалата и излезе да ги изпрати. Във вестибюла мрачните войници громоляха сънено и си вземаха алебардите.

— Неописуемо съм поласкан от посещението — обърна се на раздяла домакинът към Цинцинат. — Утре — по-точно тази сутрин — ще бъда там, разбира се, и не само като официално лице, но и като частно. Моят племенник ми каза, че се очаквало голямо струпване на публика. — Е, наслука — в промеждутъка между трикратното разцелуване каза той на м’сю Пиер.