Владимир Набоков - Покана за екзекуция

В края на тясната и мрачна алея, където пукаше чакълът и миришеше на смрика, изведнъж се появи театрално осветен вход с белезникави колони, с фризове по фронтона, с лаврови дръвчета в качета и след като едва се забавиха във вестибюла, където прехвръкваха сякаш райски птици слугите, ронещи пера върху черно-белите плочи — Цинцинат и м’сю Пиер преминаха в залата, бучаща от многолюдното сборище. Тук бяха всички.

Тук изпъкваше с характерната си буйна коса завеждащият градските фонтани; тук припламваше с тежките си златни ордени черният мундир на шефа на телеграфистите; тук се намираше руменият, с неприличен нос началник на снабдяването; и с италианското фамилно име укротителят на лъвове; и съдията, глух старец; и със зелени лачени обувки управителят на парковете; и множество още други свръхтежки, именити, беловласи личности с отблъскващи лица. Дами липсваха, ако не се смята настоятелката на учебния окръг, малко пълна, със сив редингот мъжка кройка, възрастна жена с големи плоски бузи и гладка, лъскава като стомана прическа.

Някой сред общ смях се подхлъзна на паркета. Полилеят изпусна една от своите свещи. Върху малкия ковчег, вече изложен за оглед, някой бе положил букет. Застанал отстрани с Цинцинат, м’сю Пиер посочи тези явления на своя възпитаник.

Но ето че домакинът, мургав старец с къса остра брадичка, плесна с ръце, вратите се разтвориха и всички преминаха в трапезарията. М’сю Пиер и Цинцинат бяха настанени един до друг начело на ослепителната трапеза и отначало сдържано, без да нарушат приличието, с доброжелателно любопитство, преминаващо у някои в скрито умиление, всички почнаха да поглеждат еднакво, с хамлетовски вид, облечената двоица; след това, тъй като върху устните на м’сю Пиер взе да се разгаря усмивка и той започна да говори, погледите на гостите все по-откровено се насочваха към него и Цинцинат, който, без да бърза, усърдно и съсредоточено — като че търсеше решението на задача — балансираше ножа за рибата по различни начини, ту върху солницата, ту върху извивката на вилицата, ту го изправяше до кристалната вазичка с бяла роза, украсяваща неговия прибор за разлика от останалите.

Слугите, комплектувани от най-чевръстите контета в града — най-добрите представители на неговата малинова младеж, — пъргаво разнасяха ястията (като понякога дори прехвърчаваха с блюдото над масата) и общото внимание бе привлечено от учтивата грижовност, с която м’сю Пиер ухажваше Цинцинат, веднага променяйки разговорната си усмивка с минутна сериозност, докато внимателно слагаше вкусното късче в чинията му — след което, с предишния закачлив блясък върху розовото неокосмено лице, продължаваше да води извънредно остроумен разговор с цялата маса — и изведнъж, насред думата, леко привел се, да грабва сосиерата или съдинката с пипера, поглеждайки въпросително Цинцинат, който впрочем не докосваше никакво ядене, а все така тихо, внимателно и усърдно местеше ножа.

— Вашата бележка — весело каза м’сю Пиер, като се обърна към началника на градското движение, който го бе прекъснал и сега предвкусваше очарователна реплика, — вашата забележка ми напомни известния анекдот за лекарската тайна.

— Разкажете, ние не го знаем, ах, разкажете го — насочиха се към него гласове от всички страни.

— Моля — каза м’сю Пиер. — Отива при гинеколога…

— Ще прощавате, дето се бъркам — каза укротителят на лъвовете (прошарен мустакат мъж с пурпурна орденска лента), — но утвърден ли е господинът, че таз анекдота е целева за ушите… — Той изразително посочи Цинцинат с очи.

— Оставете, оставете — строго отвърна м’сю Пиер, — аз никога не бих си разрешил дори най-малката непристойност в присъствието… Значи една старичка дама отива на гинеколог (м’сю Пиер леко издаде долната си устна), „Имам, казва, доста сериозна болест и се страхувам, че ще умра от нея,“ — „Симптомите?“ — пита докторът. „Главата ми трепери, докторе…“ — М’сю Пиер, като фъфлеше и трепереше, изобрази старицата.

Гръмна смях. На другия край на трапезата глухият съдия, страдалчески изкривил лице като от запек, на смях въвираше голямото си сиво ухо в лицето на егоиста, свой съсед, превиващ се от смях, и като го дърпаше за ръкава, го умоляваше да съобщи какво е разказал м’сю Пиер, който в същото време през цялата дължина на масата лениво следеше съдбата на своя анекдот и примигна едва когато някой най-сетне удовлетвори любопитството на клетника.

— Вашият удивителен афоризъм, че животът е една лекарска тайна — подхвана завеждащ фонтаните, който така пръскаше ситни слюнки, че около устата му се извиваше дъга, — може да бъде чудесно приложен към странния случай, станал тези дни в семейството на моя секретар. Представете си…