Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Родион отнесе този албум, като мърмореше, че госпожицата ей сега заминава, а когато се яви отново, сметна за необходимо да съобщи, че госпожицата е заминала.

(С въздишка.) „Замиина!… (На паяка.) Стига ти толкоз… (Показва си дланите.) Нищо нямам. (Отново на Цинцинат.) Скучно, ей, че ще ни бъде скучно без щерката, ама как търчеше, как пееше песни нашата глезанка, златното ни цветенце. (След пауза с друг тон.) Какво тъй днес, господинчо мили, не задавате никакви такива заядливи въпроси? А?“

„Ха така“ — сам внушително си отговори Родион и с достойнство се отдалечи.

А следобеда, съвсем официален, вече не с арестантски дрехи, а с кадифена куртка, с артистична фльонга на врата и с нови, с високи токове, поскърцващи крадешком ботуши с лъскави кончови (които по нещо го уподобяваха на оперен горски), влезе м’сю Пиер, а след него, като почтително му отстъпваше предно място в придвижването, в разговора и във всичко — Родриг Иванович, и с чанта под мишница адвокатът. И тримата се наместиха около масата в плетени кресла (от приемната). Цинцинат отначало ходеше из килията, като се бореше със срамния страх, но после също седна.

Адвокатът немного сръчно (тази несръчност обаче беше изпитана, привична) се зае с чантата, като отдръпваше черната й буза, хванал я частично на коленете си, частично подпрял я на масата, и като я изпускаше ту от едната точка, ту от другата, извади голям бележник, заключи я или по-точно затвори твърде податливата и поради това невинаги улучваща зъбеца чанта; уж я остави на масата, но размисли и я хвана за врата, пусна я на пода, като я подпря в седнало положение на пиян до крака на креслото си; бързо извади — май от петлицата — емайлиран молив, разтвори със замах бележника върху масата и без да обръща внимание на никого и на нищо, започна равномерно да изписва леко закрепените страници, но именно това невнимание към всичко наоколо дебело подчертаваше връзката между бързината на неговия молив и това заседание, на което се бяха събрали тук.

Родриг Иванович седеше в креслото, леко облегнат — с натиск върху плътната облегалка караше цялото кресло да пука — и отпуснал едната си лилава лапа върху страничната облегалка, а другата мушнал под ревера на редингота; от време на време извършваше такова движение с провисналите си бузи и с напудрената си като локум брадичка, като че ги освобождаваше от някаква лепкава засмукваща среда.

М’сю Пиер, седнал между тях, си наля вода от гарафата, сетне внимателно-внимателно отпусна върху масата дланите си с преплетени пръсти (фалшивият аквамарин блесна на кутрето му) и свел дълги ресници, десетина секунди благоговейно обмисля как да започне речта си.

— Уважаеми господа — без да вдига очи, с тънък глас изрече най-сетне м’сю Пиер, — най-напред и преди всичко ми разрешете да обрисувам с два-три сполучливи щриха това, което вече е изпълнено от мен.

— Молим — избоботи директорът и строго изскърца с креслото.

— На вас, разбира се, са ви известни причините за онази забавна мистификация, която се изисква от традициите на нашето изкуство. Наистина. Какво би било, ако бях се разкрил на бърза ръка и бях предложил своята дружба на Цинцинат Ц.? Нали това би значило, господа, със сигурност да го отблъсна, да го изплаша, да го настроя против себе си — тоест да извърша съдбовна грешка.

Докладчикът отпи от чашата и внимателно я остави.

— Няма да обяснявам — продължи той, като замахна с ресници — колко скъпоценна е за общия успех атмосферата на топла дружеска близост, която постепенно, с помощта на търпението и гальовността се създава между осъдения и изпълнителя на присъдата. Трудно, дори невъзможно е да си припомним без потрес варварството на отдавна отминалите дни, когато тези двамата, без изобщо да се познават, но свързани от неумолимия закон, се срещали лице в лице едва в последния миг преди самото тайнство. Всичко това се промени, също както се промени с течение на вековете древното, диво сключване на браковете, приличащо повече на заколение — когато покорната девственица бе хвърляна от родителите в шатрата на непознатия.

(Цинцинат намери в джоба си станиолова хартийка от шоколад и взе да я мачка.)

— И ето, господа, за да осигуря най-дружески отношения с осъдения, аз се настаних в също такава мрачна килия като неговата, в образа на също такъв, да не кажа и на повече пазен затворник. Невинната ми измама не можеше да не сполучи, затова би било странно да изпитвам каквито и да било угризения, но аз не желая дори най-малката капка горчивина на дъното на нашата дружба. Въпреки присъствието на очевидци и съзнанието за своята конкретна правота аз ви моля (той подаде ръка на Цинцинат) за извинение.