Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— Не се безпокой — каза Цинцинат, — всяка наша дума… Ей сега ще отключат.

Той не се излъга.

— Сбогом, сбогом — забъбли Марфинка. — Чакайте, не ме награбвайте, нека се сбогувам с мъжа си. Сбогом. Ако ти потрябва нещо в смисъл на ризки или нещо… Да, децата казаха силно, силно да те целуна. Имаше още нещо… Ах, едва не забравих: татко взе твоето канче, което ти бях подарила, и каза, че ти тук…

— Побързай, мадамче — прекъсна я Родион, като я изтикваше с фамилиарно коляно към изхода.

На другата сутрин му донесоха вестници — и това му напомни за първите дни в затвора. Веднага се натъкна на цветна снимка: под синьото небе — площад, толкова гъсто пъстреещ от публика, че се виждаше само крайчето на тъмночервения ешафод. В колонката, която се отнасяше до смъртното наказание, половината редове бяха заличени, а от другата Цинцинат измъкна само това, което вече знаеше от Марфинка — че маестрото не е съвсем здрав и че представлението е отложено — може би за дълго.

— Ама пък армаган ти нося днеска — каза Родион не на Цинцинат, а на паяка.

Бе понесъл с две ръце твърде предпазливо, но и с отвращение (грижовността го караше да притисне товара си до гърдите, страхът — да го отстрани) сграбчения на топка пешкир, в който нещо голямо шаваше и шумолеше.

— На прозореца в кулата го сбарах. Същинско страшилище! Я го как рита, не се удържа…

Имаше намерение да премести стола както винаги, та сетне, като стъпи на него, да подаде жертвата на лакомия паяк в яката мрежа, паякът вече се надуваше, усетил плячката, но стана беля — без да иска, изпусна от грубите си плашливи пръсти най-важната гънка на пешкира и веднага извика, целият настръхнал, както викат и настръхват тези, на които не само прилепът, но и най-обикновената домашна мишка вдъхва отвращение и ужас. От пешкира изскочи нещо голямо, тъмно, мустакато и тогава Родион изрева с пълно гърло, като тъпчеше на място в страха си да не го изтърве, но без да смее да го хване. Пешкирът падна; пленницата обаче увисна на маншета на Родион, вкопчила се с шестте си лепкави крачета.

Беше просто нощна пеперуда — обаче каква! — едра колкото мъжка длан, с плътни, отдолу сивкави, тъмнокафяви крила, на места като че посипани с прах, всяко беше украсено по средата с кръгло петно като око, преливащо в стоманен цвят. Тя ту вкопчваше, ту отлепваше членести крачета с мъхести гащички и бавно поклащаше вдигнатите перки на крилата, по които отдолу се провиждаха същите ококорени петна и вълниста шарка по пепелявите краища, и сякаш пипнешком запълзя по ръкава му, а Родион през това време, съвсем пощурял, отхвърляше, отритваше собствената си ръка, все нареждаше: „Мани я! Мани я!“ — и се блещеше. Щом стигна до лакътя, пеперудата беззвучно запляска, тежките крила май повлякоха тялото и върху сгъвката на лакътя се преобърна с крилата надолу, все още здраво вкопчена в ръкава — сега можеше да се огледа надипленото й, с по-светли места кафеникаво коремче, катеричата й муцунка, очите като две черни сачми и приличащите на заострени ушички пипала.

— Ох, махни я! — обезумял се завайка Родион. От лудешкото му движение великолепното насекомо се откъсна, удари се в масата, спря се върху нея трепкащо-мощно и изведнъж излитна от края. „Но за мен е толкова тъмен вашият ден, тъй напразно разбудихте моята дрямка.“ Полетът — гмуркащ се, натежал — не продължи много. Родион вдигна пешкира и като го размахваше диво, се мъчеше да повали сляпата пеперуда, но тя внезапно се изгуби, човек би казал, че самият въздух я погълна.

Родион я потърси, не я намери и застана посред килията, обърна се към Цинцинат.

— А? Брей, че шмекерка! — възкликна той след изразително мълчание. Плюна, поклати глава и извади силно чукаща кибритена кутийка с оставени в резерва мухи, с които разочарованото животно трябваше да се задоволи. Но Цинцинат прекрасно бе видял къде бе кацнала.

Когато Родион си отиде най-после, като сърдито сваляше в движение брадата си заедно с чорлавия калпак коса, Цинцинат се премести от кревата към масата. Съжали, че бе избързал да предаде всички книги, и от нямане какво да прави седна да пише.

„Всичко съвпадна — пишеше той, — тоест всичко ме измами, всичкото това театрално, жалко — обещанията на палавниците, влажният поглед на майката, чукането зад стената, доброжелателността на съседа, накрая — хълмовете, покрили се със смъртоносен обрив… Всичко ме измами и се сля, всичко. Ето я задънената улица на тукашния живот — и не в нейните тесни рамки трябваше да диря спасението. Странно е, че търсех спасение. Също като човек, който се вайка, че наскоро насън е изгубил вещ, която всъщност никога не е имал, или се надява, че утре ще му се присъни нейното намиране. Така се създава математиката; тя си има своя пагубен недостатък. Аз го открих. Открих дупчицата в живота — там, където някога се е бил отчупил, където е бил запоен с нещо друго, наистина живо, важно и огромно — колко обемни епитети са ми нужни, за да ги изпълня с кристален смисъл… по-добре да не довършвам, че отново ще се объркам. В тази непоправима дупчица е загнило — о, струва ми се, че все пак ще изразя всичко за съня, за сливането, за разпада — не, отново се изплъзна — по-добрата част от думите ми са забягнали и не се откликват на тръбата, а другите са сакати. Ах, ако знаех, че толкова дълго ще остана тук, щях да започна от «а, б» и постепенно, по магистралния път на свързващите понятия, щях да стигна, щях да доизградя, душата ми щеше да се съгради в думи… Всичко, каквото съм написал досега тук, е само пяната на моето вълнение, напразен порив — именно защото бързах толкова. Но сега, когато съм закален, когато почти не ме плаши…“