Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— Публиката е луда по вас — изрече подмазвачът Роман, — умоляваме ви, успокойте се, маестро. Ако има нещо не в ред, то е в резултат на недомислие, на глупост, на прекалено усърдна глупост — и нищо друго! Хайде, простете ни. Галенико на жените, всеобщи любимецо, сменете гневния израз на лицето си с усмивка, с която той е свикнал от…

— Хайде, хайде, бъбривецо — вече омеквайки, измърмори м’сю Пиер, — във всеки случай по-добросъвестно си гледам работата от някои други. Добре, прощавам ви. Но все пак трябва да решим за това проклето последно желание. Е, какво си избра? — попита той Цинцинат (незабелязано приседнал на кревата). — По-живо, по-живо. Искам най-сетне да се отърва, а нервните няма защо да гледат.

— Да допиша нещо — прошепна полувъпросително Цинцинат, но после се смръщи, напрегнал мисълта си, и изведнъж разбра, че всъщност вече всичко е дописано.

— Не го разбирам какво говори — каза м’сю Пиер. — Може някой да го разбира, но аз — не.

Цинцинат вдигна глава.

— Вижте какво — произнесе той отчетливо, — моля за три минути — излезте през това време или поне млъкнете, — да, три минути антракт, след което, така да бъде, ще доиграя с вас тази безсмислена пиеса.

— Последно — две и половина — каза м’сю Пиер и извади дебелото си часовниче, — хайде отстъпи половинка, а, братко? Не желаеш ли? Добре, граби ме — съгласен съм.

Той се подпря в непринудена поза на стената; Роман и Родриг последваха примера му, но кракът на Родриг се подгъна и той за малко да падне — като при това панически погледна маестрото.

— Шшт, калпазанино — изсъска му м’сю Пиер. — И изобщо какво сте се разпуснали такива? Я ръцете вън от джобовете! Да си опичате ума… (С ръмжене седна на стола.) Има за тебе работа тук, Родка — можеш полека-лека да започваш да почистваш; само да не вдигаш много шум.

Подадоха метлата на Родриг през вратата и той се развъртя.

Най-напред с края на метлата изби напълно решетката в дъното на прозореца, дочу се като от бездна далечно, слабо ура и в килията лъхна свеж въздух — листата литнаха от масата и Родриг ги бръсна в ъгъла. Сетне отново с метлата смъкна сивата дебела паяжина и с нея паяка, който бе лелеян някога. От нямане какво да прави с паяка се зае Роман. Изработен грубо, но забавно, той се състоеше от обло плюшено тяло с ритащи пружинени крачета и с дълъг ластик, проточил се от средата на гърба, тъкмо за ластика го държеше Роман, като си движеше ръцете нагоре-надолу във въздуха. М’сю Пиер изкриво хвърли порцеланов поглед към играчката и Роман, вдигнал вежди, набързо я мушна в джоба си. През това време Родриг понечи да издърпа чекмеджето на масата, натисна го, блъсна го и масата се пукна по средата. В същото време и столът, на който седеше м’сю Пиер, издаде жален звук, нещо поддаде и м’сю Пиер за малко да си изпусне часовника. Таванът взе да се рони. По стената лъкатушно пробяга пукнатина. Ненужната вече килия по най-явен начин се разрушаваше.

— … петдесет и осем, петдесет и девет, шейсет — довърши м’сю Пиер, — това е. Моля, ставай. Вън времето е чудесно, пътуването ще бъде от най-приятните, друг на твое място имаше да припира.

— Още миг. Напушва ме смях, като гледам колко позорно ми треперят ръцете, но не мога да спра или да скрия това — да, те треперят, и толкова. Вие ще унищожите моите книжа, ще изметете боклука, пеперудата нощес ще излети през строшения прозорец — така че от мен не ще остане нищо сред тези четири стени, готови още сега да рухнат. Но вече тленът и забравата не ме вълнуват, аз чувствувам само едно — страх, страх, недостоен, напразен…

Всичко това Цинцинат не произнесе в действителност, той мълчаливо се преобуваше. На челото му се беше издула жила, върху нея падаха светли къдрици, рубашката му беше с широко отворена бродирана яка, придаваща нещо необикновено младичко на шията, на зачервеното му лице със светли потрепващи мустаци.

— Тръгваме вече! — изписка м’сю Пиер.

Цинцинат, като се мъчеше нищо и никого да не закачи, като стъпваше сякаш по гол наклонен лед, се измъкна най-сетне от килията, която вече всъщност не съществуваше.

Поведоха Цинцинат по каменните преходи. Ту отпред, ту отзад изскачаше обезумяло ехо — убежищата му се срутваха. Често попадаха в области от мрак, тъй като крушките бяха изгорели. М’сю Пиер настояваше да вървят в крак.

Ето към тях се присъединиха неколцина войници с кучешки маски според регламента, тогава Родриг и Роман с разрешението на господаря си избързаха, напред — с големи, доволни крачки, делово размахваха ръце, изпреварваха се и с врява се скриха зад ъгъла.