Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Родриг и Роман скочиха от капрата; и тримата заизбутваха Цинцинат.

— Сам — каза Цинцинат.

До ешафода имаше към двайсет крачки и за да не го докосва никой, Цинцинат бе принуден да се затича. В тълпата залая куче. Щом достигна яркочервените стъпала, Цинцинат спря. М’сю Пиер го подхвана под лакътя.

— Сам — каза Цинцинат.

Той се изкачи на подиума, където именно се намираше ешафодът, тоест полегат, гладък дъбов дънер с такива размери, че на него свободно можеше да легне човек с разперени ръце. М’сю Пиер също се изкачи. Публиката забръмча.

Докато шетаха с кофите и насипваха дървени стърготини, Цинцинат не знаеше какво да прави, опря се на дървените перила, но почувствувал, че те целите се тресат от ситни тръпки и че някакви хора отдолу опипват любопитно пищялите му, отдръпна се и задъхан, облизвайки устни, някак неумело скръсти ръце на гърдите, сякаш за пръв път ги слагаше така, и се залови да гледа насам-натам. Нещо се бе случило с осветлението — нещо не бе в ред със слънцето и част от небето се разтърсваше. Площадът бе обиколен с тополи, не гъвкави, тромави — едната от тях много бавно…

Но ето че през тълпата отново премина шум: Родриг и Роман, като се препъваха и се блъскаха, с пъхтене и пухтене, тромаво изтътриха и стовариха тежкия калъф върху дъските. М’сю Пиер си съблече куртката и се оказа по долна фланелка без ръкави. Върху белия му бицепс беше изобразена тюркоазна жена, а в един от първите редове на тълпата, блъскаща се въпреки убеждаванията на пожарникарите до самия ешафод, бе застанала същата тази жена от плът, и нейните две сестри, а също старчето с въдицата, и почернялата цветарка, и младежът с тояжката, и един от шуреите на Цинцинат, и библиотекарят, четящ вестник, и здравенякът инженер Никита Лукич — и освен тях Цинцинат забеляза човека, когото някога срещаше всяка сутрин по пътя за училищната градина, но не му знаеше името. След тези първи редове следваха редове по-посредствени, в смисъл на неясни очи и лица, а по-нататък — най-далечните бяха вече съвсем грозно наплескани върху задния фон на площада. Ето че се катурна още една топола.

Изведнъж оркестърът замлъкна — или по-точно: когато той замлъкна, изведнъж се почувствува, че досега бе свирил през цялото време. Един от музикантите, пълен, кротък, разединил своя инструмент, изтърсваше слюнката от лъскавите му стави. Зад оркестъра се зеленееше безжизнена алегорична далечина: портик, скали, сапунена каскада.

На подиума ловко и енергично (така че Цинцинат се отдръпна) скочи заместник-управителят на града и небрежно поставил единия си високо вдигнат крак върху ешафода (владееше непринуденото красноречие), високо обяви:

— Граждани! Малка забележка. Напоследък по нашите улици се забелязва стремеж на някои лица от младото поколение да крачат толкова бързо, че се налага ние, старците, да им правим път и да нагазваме в локвите. Освен това искам да кажа, че вдругиден на ъгъла на Първи булевард и на Бригадна се открива изложба на мебели и изразявам твърдата надежда да видя всички ви на нея. Напомням също, че тази вечер се играе с грамаден успех по злободневността си операта-фарс „Съкрати се, Сократче“. Също така има молба да ви съобщя, че Китерският склад е получил голям избор от дамски колани и че предложението може да не се повтори. Сега отстъпвам място на другите изпълнители и се надявам, граждани, че всички вие сте добре със здравето и че нямате нужда от нищо.

Също така пъргаво той се провря между подпорките на перилата, скочи от подиума сред одобрителния говор. М’сю Пиер, вече надянал бяла престилка (под която странно се подаваха кончовите на ботушите), грижливо си избърсваше ръцете с пешкира, като поглеждаше спокойно и благожелателно наоколо. Щом заместник-управителят свърши, той хвърли пешкира на асистентите си и пристъпи към Цинцинат.

(Разлюляха се и замряха черните квадратни мутри на фотографите.)

— Никакво вълнение, никакви капризи, моля — изрече м’сю Пиер. — Преди всичко ще трябва да съблечем ризката.

— Сам — каза Цинцинат.

— Точно така. Вземете ризката. Сега ще покажа как трябва да легнете.

М’сю Пиер се стовари върху ешафода. През публиката премина шум.

— Ясно ли е? — попита м’сю Пиер, скочи и си заоправя престилката (отзад се бе развързала, Родриг помогна да я вържат). Мда. Пристъпваме. Светлината е малко ярка… Ако обичате… Ето така, благодаря. Още може би съвсем мъничко… Чудесно! Сега ще те помоля да легнеш.

— Сам, сам — каза Цинцинат и легна по очи, както му бяха показали, но начаса си закри тила с ръце.