Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Изгромоляха по моста. Вестта за смъртното наказание започна да се пръска из града едва сега. След колата тичаха червени и сини момчетии. Мнимият смахнат, едно старче евреин, вече от много години ловящо несъществуваща риба в безводната река, заприбира партакешите си, бързаше да се присъедини още към първата група граждани, запътили се за Интересния площад.

— … но не си заслужава да си спомняме за това — говореше м’сю Пиер, — хората с натура като моята са сприхави, но бързо им минава. По-добре да обърнем внимание на поведението на прекрасния пол.

Няколко девойки без шапки, като бързаха и пискаха, изкупиха всичките цветя на тлъстата цветарка с кафяви гърди и най-пъргавата успя да замери колата с букет, като едва не свали каскета от главата на Роман. М’сю Пиер я заплаши с пръстче.

Кобилата, извила голямо мътно око към плоските петнисти песове, стелещи се до нейните копита, пряко сили ги мъкнеше нагоре по Садовая и тълпата вече ги настигаше — по колата удари още един букет. Но ето свърнаха надясно по Матюхинска, покрай огромните развалини на древната фабрика, сетне по Телеграфна, вече звънтяща, плачеща, дудукаща със звуците на настройваните инструменти — и по-нататък — по непавираната шушнеща пресечка, покрай градинката, където от скамейките се вдигнаха двама мъже с цивилни дрехи, с брадички, щом видяха каляската, и жестикулирайки силно, взеха да си я сочат взаимно — страшно възбудени, с квадратни рамене — и ето, завтекоха се, като усилено и ъгловато размахваха крака, и те натам, накъдето тичаха всички. Зад градинката една бяла дебела статуя се бе разцепила на две — вестниците бяха писали, че от светкавица.

— Ей сега ще минем покрай твоята къща — много тихо каза м’сю Пиер.

Роман се завъртя на капрата и обърнал се назад, към Цинцинат, подвикна:

— Ей сега ще минем покрай вашата къща. — И веднага се обърна отново, подскачайки от удоволствие, седнал като момче.

Цинцинат не искаше да гледа, но все пак погледна. Марфинка, седнала в клоните на безплодната ябълка, махаше с кърпичка, а в съседната градина сред слънчогледите и слеза махаше с ръкав плашило с продънен цилиндър. Стената на къщата, особено там, където преди играеше сянката от листата, странно се бе откъртила, а част от покрива… Отминаха.

— Ти все пак си някак безсърдечен — каза м’сю Пиер, въздъхвайки, и нетърпеливо мушна с бастуна си коларя, който се надигна и с бесни удари на бича постигна чудо: крантата препусна в галоп.

Сега пътуваха по булеварда. Вълнението в града растеше. Разноцветните фасади на къщите, разлюлени и плющящи, припряно се украсяваха с приветствени плакати. Една къщурка бе особено нагиздена: там вратата се отвори бързо, излезе юноша, изпращаше го цялото семейство — тъкмо днес бе достигнал присъствената възраст, майка му се смееше през сълзи, бабата му тикаше пакет в торбата, малкият му брат му подаваше тояжката. По старинните каменни мостчета над улицата (някога толкова спасителни за пешеходците, а сега употребявани само от зяпачите и от началниците на улиците) вече се блъскаха фотографи. М’сю Пиер повдигаше шапка. Контетата с лъскави „часовничета“ изпреварваха каляската и надничаха в нея. От кафенето изтърча някакъв с червени шалвари и с кофа конфети, но неулучил, обля в цветна виелица завтеклия се от отсрещния тротоар, подстриган равно юнак с хляб и сол върху блюдо.

От статуята на капитан Сънни бяха останали само краката до бедрата, заобиколени с рози — очевидно също я бе ударила бурята. Някъде напред духов оркестър пердашеше марша „Гълъбчето“. През цялото небе на тласъци се местеха бели облаци — според мен те се повтарят, според мен са само три вида, според мен всичко това е мрежесто и подозрително позеленяло…

— Ей, ей, моля без глупости — каза м’сю Пиер. — Без да ми припадаш. Това е недостойно за мъж.

Ето че пристигнаха. Публиката сравнително не беше много, но притокът й продължаваше непрекъснато. В центъра на квадратния площад — не, именно не в самия център, именно това беше отвратителното — стърчеше пурпурният подиум на ешафода. Малко по-встрани скромно бе спряла стара държавна бричка с електрически двигател. Духовият оркестър очевидно свиреше с все сила, еднокракият инвалид диригент страстно размахваше ръце, но сега не се чуваше никакъв звук.

М’сю Пиер, надигнал тлъсти раменца, излезе грациозно от каляската и начаса се обърна, искаше да помогне на Цинцинат, но Цинцинат слезе от другата страна. В тълпата зашъткаха.