Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Утрото отмина тихо, но за сметка на това към пет следобед започна най-унищожителен трясък: този, който работеше, бързаше стръвно, громолеше безсрамно; впрочем не беше се приближил много от вчерашния ден.

Внезапно се случи нещо особено: като че рухна някаква вътрешна преграда и звуците вече се появяваха с такава релефност и сила (мигновено преминали от един план в друг — направо пред рампата), че стана ясно — те са тук, точно зад топящата се като лед стена, и ето сега, сега ще избият навън.

И тогава затворникът реши, че е време да действува. Страшно забързан, разтреперан, но все пак стремейки се да не губи самообладание, той извади и обу тези гумени обувки, тези платнени панталони и яке, с които беше, когато го арестуваха, намери носна кърпа, две носни кърпи, три носни кърпи (бегло преобразяване на кърпите в чаршафи, които се навързват един за друг); за всеки случай мушна в джоба си някаква връвчица с още усукана в нея дървена дръжка за носене на пакети (не се побираше, крайчето й висеше), втурна се към постелята, за да бухне възглавницата и така да я покрие с одеялото, че да стане нещо като чучело на спящ; не стори това, а се хвърли към масата с намерение да грабне написаното, но и тук насред път промени намерението си, защото мислите му се объркваха от победоносното, бясно къртене… Той стоеше изопнат като стрела, вцепенен, когато, до съвършенство въплъщавайки мечтата му, жълтата стена на аршин от пода се пропука с формата на светкавица, веднага набъбна, блъскана отвътре, и внезапно изригна с трясък.

От черната дупка в облак дребни отломки се измъкна с кирка в ръка, целият обсипан с вар, целият извиващ се и пълзящ като дебела риба сред прахоляка, целият разлюлян от смях, м’сю Пиер и веднага след него — но рачешката, — с дебелия задник напред, с цепка, от която стърчеше фъндък сива вата, без редингота, също обсипан с всякакви боклуци, също примиращ от смях, Родриг Иванович, и двамата се изтърколиха от дупката, седнаха на пода и вече неудържимо се задрусаха с всичките преходи от „хо-хо-хо“ до „кхи-кхи-кхи“ и обратно, с жални изписквания в интервалите между прихванията — блъскаха се един друг, поваляха се един върху друг…

— Ние, ние, ние сме — успя да пророни най-после м’сю Пиер, като обърна варното си лице към Цинцинат, при което жълтата му перучка с комично свиркане се надигна и падна.

— Ние сме — избъбри с неочакван фалцет Родриг Иванович и дебело се закикоти, вирнал меките си крака с невъзможните гамаши на ексцентрик.

— Уф! — произнесе м’сю Пиер и изведнъж се успокои, стана от пода и изтупвайки ръцете си, се озърна към дупката: — Ама поработихме двамата, Родриг Иванович! Ставайте, драги, стига вече. Каква работа падна! Много добре, сега можем дори да се възползуваме от този прекрасен тунел… Разрешете да ви поканя, мили съседе, при мен на чаша чай.

— Само да сте ме докоснали… — прошушна Цинцинат. И тъй като от едната страна, готов да го прегърне и да го тикне напред, бе застанал белият, потен м’сю Пиер, а от другата — също разтворил обятия, с голи плещи, със свободно висящ нагръдник — Родриг Иванович, и двамата като че се поклащаха леко, готови да го връхлетят, Цинцинат избра единствената възможна посока, именно тази, която му сочеха. М’сю Пиер лекичко го подтикваше отзад, като му помагаше да пропълзи в отвора.

— Хайде с нас — обърна се той към Родриг Иванович, но той отказа, като се оправда с разбъркания си тоалет.

Сплескан и примижал, Цинцинат пълзеше на четири крака, отзад пълзеше м’сю Пиер и отвред го избутваше, притискаше гръбнака, бодеше дланите, коленете му плътен мрак, изпълнен с ронлив пукот, на няколко пъти Цинцинат се натъкваше на стена и тогава м’сю Пиер го дърпаше за прасците, като го караше да се отмести назад от разклонението без изход, всяка минута ръб, издатина, кой знае какво болезнено блъсваше главата му и изобщо над него тегнеше толкова ужасна, безизходна мъка, че да не беше сумтящият, блъскащ го отзад спътник, тук щеше да легне и да умре. Но ето след дългото придвижване в тясната, въгленочерна тъма (на едно място отстрани червено фенерче мътно обля с лъскавина чернотата), след теснотията, слепотата, задуха в далечината се провидя заобляща се бледа светлина: там имаше завой и най-сетне — изход; несръчно и кротко Цинцинат падна на каменния под — в пронизаната от слънце килия на м’сю Пиер.

— Заповядайте, моля — каза домакинът, като се измъкна след него. Веднага извади четка за дрехи и се зае чевръсто да чисти мигащия Цинцинат, като деликатно сдържаше и смекчаваше движението си там, където можеше да бъде чувствително. При това наведен, като че го уплиташе в нещо, обикаляше около Цинцинат, който стоеше съвсем неподвижно, сразен от една необикновено проста мисъл, по-точно не от самата мисъл, а от това, че не беше му минала през ума по-рано.