Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— Този чуден пир се налага да бъде изоставен. И още много неща се налага да изоставим: празничната музика; любимите нещица като фотоапарата или лулата; дружеските разговори; блаженството от удовлетворяването на естествените нужди, което някои поставят наравно с блаженството на любовта; пушенето… Какво друго. Любимите нещица — да, това вече го казах (отново се появи свитъкът хартия). Блаженството… и това казах. Е, също и други разни дреболии…

— Може ли да допълня още нещо? — раболепно попита директорът, но м’сю Пиер поклати глава:

— Не, напълно достатъчно. Струва ми се, че разгърнах пред вътрешния поглед на колегата такива далнини от чувствени царства…

— Исках само за яденето — забеляза полугласно директорът. — Тук според мен могат да се дадат известни подробности. Например en fait de potage 7 7 Да вземем супата (фр.) — Б.пр. . Мълча, мълча — сепнато довърши той, като срещна погледа на м’сю Пиер.

— Е, какво — обърна се м’сю Пиер към Цинцинат, — какво ще кажете за това?

— Наистина какво да кажа? — продума Цинцинат. — Приспивна, натрапчива нелепост.

— Непоправим е! — възкликна Родриг Иванович.

— Нарочно прави така — заяви със заплашителна порцеланова усмивка м’сю Пиер. — Повярвайте ми, той в достатъчна степен чувствува целия чар на описаните от мен явления.

— … Но не разбира някои неща — гладко вмъкна Родриг Иванович, — той не разбира, че ако сега честно бе признал своята заблуда, ако честно бе признал, че обича същото, което обичаме ние с вас, например за първо супа от костенурка — разправят, че било стихийно вкусно, — тоест само искам да отбележа, че ако беше признал честно и се беше разкаял, да, ако се бе разкаял — това е моята мисъл, — тогава за него би възникнала известна далечина — не искам да кажа надежда, но във всеки случай…

— Изпуснал съм за гимнастиката — зашепна м’сю Пиер, като си преглеждаше хартийката, — ама че досадно!

— Не, не, прекрасно го казахте, прекрасно — въздъхна Родриг Иванович, — по-добре не можеше. У мен се възродиха желания, дремали десетки години. Вие какво — ще останете ли още! Или идвате с мен?

— С вас идвам. Той днес е просто опак. Дори не ме поглежда. Царства му предлагаш, а той се надува. Искам толкова малко — една думичка, кимване. Но какво да се прави. Хайде, Родриго.

Скоро след излизането им светлината угасна и Цинцинат в тъмното напипа кревата (неприятно, чужда пепел, но няма къде другаде да легне) и като разпукваше дългата мъка от всичките си хрущялчета и прешлени, се изопна целият; пое въздух и го подържа четвърт минута. Може би просто зидари. Ремонтират. Слухова измама: може би всичко това става далеч, далеч (издиша). Лежеше по гръб, като мърдаше щръкналите изпод одеялото пръсти на краката си и извръщаше лице ту към невъзможното спасение, ту към неизбежния ешафод. Светлината пламна отново.

Като почесваше червеникавите си гърди под ризата, довтаса Родион за столчето. Щом видя търсения предмет, без много да му мисли, седна на него, тежко изпухтя, с грамадна длан помачка наведеното си лице и очевидно се накани да захърка.

— Още ли не е пристигнал? — попита Цинцинат.

Родион веднага стана и излезе със столчето.

Мрак, мрак.

Дали защото от деня на съда измина един цялостен къс време: две седмици, дали защото приближаването на спасителните звуци обещаваше промяна в съдбата — но през тази нощ Цинцинат мислено се занимава с това, че направи преглед на часовете, прекарани в крепостта. Като отстъпваше неволно пред съблазънта от логично развитие, неволно (внимавай, Цинцинат!) сковавайки във верига това, което беше напълно безопасно като отделни, неизвестно към какво отнасящи се брънки, той придаваше смисъл на безсмисленото и живот на неживото. Върху фона на каменната тъмнина сега разрешаваше да се появяват осветените фигури на всичките си обичайни посетители… за пръв път, за пръв път въображението му бе толкова снизходително към тях. Появяваше се досадният съсед арестант с налятото лице, лъскаво като восъчна ябълка, каквато тези дни му бе донесъл шуреят бъбрица; появяваше се адвокатът, подвижен, сух, изваждащ маншетите си от ръкавите на фрака; появяваше се мрачният библиотекар и с черната си гладка перука дебелият Родриг Иванович, и Емочка, и цялото семейство на Марфинка, и Родион, и другите неясни пазачи и войници — и като ги извикваше — макар че не вярваше в тях, все пак ги извикваше, — Цинцинат им даваше право на живот, поддържаше ги, хранеше ги със себе си. Към всичко това се присъединяваше всеминутната възможност от връщането на вълнуващото чукане, действуваща като разкъсващо очакване на музика — така че Цинцинат се намираше в странно, трепетно, опасно състояние — и с някакво нарастващо тържествуване биеше далечният часовник — и ето, излизаха от мрака, подаваха си ръце, сключваха кръга осветените фигури и като леко се накланяха встрани, навеждайки се, влачейки се взаимно, започваха — отначало с напън, с усилие — движение в кръг, което постепенно се разгръщаше, олекваше, ускоряваше се и ето вече се завъртя, завъртя — и чудовищните сенки от раменете и главите пробягваха, като се повтаряха, все по-пъргаво по каменните сводове и този неизбежен веселяк, който вдига високо крака в хорото, като разсмива останалите, по-благоприличните, отхвърляше върху стените грамадни черни ъгли от безобразните си колене.