Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— Ето това писмо. Ето това писмо ще ви помоля… Има адрес…

— По-добре да бяхте се научили като другите да плетете — измърмори Родион, — че да ми бяхте изплели фланела. Писател! Нали току-що се видяхте с жената.

— Ще се реша все пак да попитам — каза Цинцинат. — Има ли тук освен мен и този доста натрапчив Пиер още някакви затворници?

Родион поморавя, но премълча.

— Ами онзи селяк още ли не е пристигнал? — попита Цинцинат.

Родион тъкмо, вбесен, да затръшне вече скимтящата врата, но както и вчера — като шляпаше лепкаво с марокенените си пантофи, като трепкаше с раираните си телеса, хванал в ръце шах, карти, чашка, с която се лови подхвърляно топче…

— На симпатичния Родион най-сърдечни поздрави — с тънко гласче произнесе м’сю Пиер и без да променя крачката, тръскащ се, шляпащ, влезе в килията.

— Виждам — каза той, като сядаше, — че симпатягата понесе писмо от вас. Сигурно същото, което беше вчера тук на масата? До съпругата ли? Не, не — просто дедукция, не чета чужди писма, макар че наистина то бе оставено на съвсем открито място, докато играехме на котвичка. Искате ли днес на шах?

Той разтвори вълнената кутия за шашки и с пухкавата си ръка с вирнато кутре нареди фигурите, направени яко — по старата арестантска рецепта — от средата на хляб, на която можеше да завиди дори камъкът.

— Самият аз съм ерген, но разбирам, естествено… Напред. Сега… бързичко… Добрите играчи никога не мислят много. Напред. Мярнах вашата съпруга — налята женичка, няма що, — а шията й твърде хубава, обичам такива… А, чакайте. Заплеснах се, разрешете да местя другаде. Ей така ще е по-добре. Много си падам по жените, а те пък как ме обичат, пущините, няма да ми повярвате. Ето вие пишете на вашата съпруга там за нейните очички, устнички. Наскоро, знаете ли, имах — защо да не мога да го изям? Ах, така ли било. Бива си ви, бива си ви. Хайде, добре, махам се. Та наскоро имах полово общуване с изключително здрава и разкошна особа. Какво удоволствие получаваш, когато някоя едра брюнетка… Ама какво е това? Хубава работа. Трябва да предупреждавате, може ли така? Хайде, другояче ще играя. Мда. Та разкошна, страстна — а аз, да ви кажа, не съм от заспалите, притежавам такава пружина, че — ух! Изобщо казано, от многобройните съблазни на живота, сякаш на игра, но заедно с това много сериозно се готвя постепенно да предоставя на вашето внимание съблазънта на любовта — не, чакайте, не съм решил още дали ще местя тук. Да, ще местя. Как — мат? Защо мат? Насам — не мога, насам — не мога, насам. Също не мога. Чакайте, но къде беше това по-рано? Не, още по-рано. А, виж, така е друго нещо. Прозяпал съм. Ще местя така. Да, червена роза, прехапана в устните, черни ажурни чорапи до ей тези места и друго ни-щич-ко — това го разбирам, това е най-висшето… а сега вместо любовни възторзи — влажни камъни, ръждиво желязо, а пред мен… нали знаете какво. Не съм забелязал. Ами ако сложа тук? Тук е по-добре. Играта все едно е моя, допускате грешка след грешка. Нека да ви е изменяла, но нали и вие сте я държали в прегръдките си. Когато се обръщат към мен за съвет, винаги казвам: господа, повече изобретателност. Няма нищо по-приятно например от това да се заобиколиш с огледала и да гледаш как кипи там работата — приказно! А ето това никак не е приказно. Честна дума, мислех, че съм местил не тук, а тук. Така че вие не сте могли… Назад, моля. Обичам при това да пуша пура и да говоря за незначителни работи, и тя също да говори — какво да се прави, известна развратност… Да — мъчно, страшно и обидно е да кажеш на всичко това „сбогом“ и да мислиш, че други също такива млади и сочни ще продължат да работят, да работят… — ех! — не зная вие как, но аз в смисъл на милувки обожавам това, което ние, борците, наричаме макарони: шляп по врата, и колкото е по-стегнато месото… Първо, мога да го изям, второ, просто мога да се махна; ами ей така. Чакайте, чакайте, все пак да помисля още. Какъв беше последният ход? Сложете го обратно и ме оставете да помисля. Глупости, няма никакъв мат. Вие според мен тук нещо, извинете, изментихте, ей това беше тук или тук, а не тук, абсолютно съм сигурен. Хайде, сложете го, сложете…

Той уж случайно повали няколко фигури и като не се стърпя, изпъшка и разбърка останалите. Цинцинат седеше, подпрян на едната си ръка; замислено чоплеше коня, който в областта на шията беше като че готов да се върне в онази хлебна стихия, от която беше излязъл.

— На друга игра, на друга игра, не ви бива за шах — суетливо се развика м’сю Пиер и разтвори ярко боядисана дъска за игра на гъска.