Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— Не, вие все пак сте само пародия — прошепна Цинцинат.

Тя въпросително се усмихна.

— Като този паяк, като тази решетка, като ей това биене на часовника — прошепна Цинцинат.

— Тъй ли било — каза тя и отново се изсекна. — Да, значи тъй било — повтори тя.

Двамата мълчаха, не се гледаха, а в същото време безсмислено гръмко биеше часовникът.

— Обърнете внимание, когато излезете — каза Цинцинат, — на часовника в коридора. Той е празен циферблат, но за сметка на това пазачът на всеки половин час избърсва старата стрелка и рисува нова — ето така живееш по боядисано време, а биенето се извършва от часовоя, именно затова се нарича така.

— А вие не се шегувайте — каза Цецилия Ц., — да знаете, има удивителни уловки. Ето спомням си: когато бях дете, излязоха на мода — ах, не само сред децата, но и сред възрастните — едни такива неща, казваха се „нетки“, и към тях бе редно да има значи специално огледало, не просто криво — абсолютно преиначено, нищо не може да се разбере, дупки, бъркотия, всичко се плъзга пред очите, но кривината му не е току-така, а нарочно направена… Или по-скоро към кривината му бяха така подбрани… Не, чакайте, лошо обяснявам. С една дума, вие имате ей такова диво огледало и цяла колекция различни нетки, тоест абсолютно нелепи предмети: всякакви безформени, шарени, на дупки, на петна, изпъстрени, буцести като някакви изкопаеми, но огледалото, което абсолютно разкривяваше обикновените предмети, сега значи получаваше истинска храна, тоест когато поставяхте един от тези неразбираеми и уродливи предмети така, че да се отразява в неразбираемото и уродливо огледало, беше чудесно; минус по минус — плюс, всичко се възстановяваше, всичко беше добре и ето че от безформената шарения в огледалото се оформяше дивен строен образ: цветя, кораб, фигура, някакъв пейзаж. Можеше — по поръчка — да видите там собствения си портрет, тоест дава ви някаква кошмарна каша и тъкмо сега сте вие, но ключът от вас е в огледалото. Ах, спомням си колко весело беше и малко ужасно — ами ако нищо не излезе! — да вземеш в ръка такава нова неразбираема нетка и да я приближаваш до огледалото, да виждаш в него как ръката ти се разлага напълно за сметка на това как от безсмислената нетка се подрежда очарователна картина, ясна, ясна…

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Цинцинат.

Тя мълчеше.

— Защо е всичко това? Нима не ви е известно, че тези дни, може би утре…

Той изведнъж забеляза израза на очите на Цецилия Ц. — мигновен, о, мигновен, но бе така, като че прониква навън нещо истинско, безспорно (в този свят, където всичко беше съмнително), като че се бе повдигнало крайчето на този ужасен живот и за миг беше лъснал хастарът. В погледа на майка си Цинцинат внезапно улови тази последна, сигурна, обясняваща всичко и предпазваща от всичко точка, която и у себе си умееше да напипа. За какво крещеше сега тази точка? О, без значение за какво, нека за ужас, за жалост… Но да го кажем по-добре: тя сама по себе си, тази точка, изразяваше такава буря от истина, че душата на Цинцинат не можеше да не се разбуни. Мигът се наклони и префуча. Цецилия Ц. стана, като направи невероятно малък жест, а именно разперила ръце със сочещи показалци, като че показваше размер — да кажем, дължината на младенец… После изведнъж се засуети, вдигна от пода черната си тумбеста чанта на дакелски крака, поправи клапана на джоба си.

— Ами ето — произнесе тя с предишния си чуруликащ говор, — поседях и да си вървя. Хапвайте си от моите бонбонки. Заседях се. Да тръгвам, време е.

— О, да, време е! — страховито развеселен кресна Родриг Иванович, който разтваряше широко вратата.

Наклонила глава, тя се плъзна навън. Цинцинат, разтреперан, направи крачка напред…

— Не се безпокойте — каза директорът, като вдигна длан, — тази малка акушерка никак не е опасна за нас. Назад!

— Но аз все пак… — подхвана Цинцинат.

— Ариер! — изрева Родриг Иванович.

От дълбините на коридора през това време се появи охранената раирана фигура на м’сю Пиер. Той идваше насам, усмихвайки се приятно отдалеч, като обаче леко възпираше крачка, с леко шарещи очи като у хора, които са попаднали на скандал, но не искат да подчертават това, и носеше игра на шашки пред себе си, кутия, под мишницата си един палячо, още нещо…

— Гости ли имахте? — учтиво се поинтересува той, когато директорът ги остави двамата с Цинцинат в килията. — Майчицата ви ли? Мда, мда. А сега аз, горкичкият, слабичкият м’сю Пиер, съм дошъл да ви поразвлека и сам да се поразвлека. Погледнете само как ви гледа. Поклони се на чичкото. Нали е забавен? Хайде, седни изправен, съименнико. А аз ви донесох още много приятни неща. Искате ли най-напред на шах? Да не би на карти? Да не би на котвичка? Изумителна игра! Хайде да ви науча!