Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Цинцинат почете, остави книгата. Това произведение безспорно беше най-хубавото, каквото бе създало неговото време, обаче той превъзмогваше страниците с тягостно чувство, като непрестанно удавяше повествованието във вълната на собствената си мисъл: за какво ми е това далечно, измамно, мъртво на мен, който се готвя да умра? Или започваше да си представя как авторът, още млад човек, който живееше според слуховете май на остров в Северно море, ще умира — и това бе някак смешно, че ето на, авторът все някога ще умре, а беше смешно, защото единственото истинско тук, реално неоспоримо, беше единствена само смъртта — неизбежната физическа смърт на автора.

Светлината си променяше мястото на стената. Появяваше се Родион с това, което той наричаше фрищик. Отново в пръстите му се плъзваше пеперудено крило, като оставяше цветна пудра по тях.

— Нима все още не е пристигнал? — попита Цинцинат. Задаваше вече не за пръв път този дразнещ въпрос на Родион, който и сега не отговори нищо.

— А свиждания няма ли повече да ми дадат? — попита Цинцинат.

В очакване на обичайното парене в стомаха той полегна и като се извърна към стената, дълго, дълго помага да се образуват по нея рисунки, които сговорчиво се оформяха от издатинките на лъскавата боя и от заоблените им сенчици: намираше например мъничък профил с голямо мише ухо; сетне го изгубваше и вече не можеше да го възстанови. Тази охра дъхтеше на гроб, беше пъпчива, ужасна, но все пак погледът продължаваше да избира и да съчетава необходимите пъпчици — така не му достигаха, толкова копнееше поне за едва набелязани човешки черти. Най-сетне се обърна, отпусна се по гръб и със същото внимание заразглежда сенките и пукнатините по тавана.

„Обаче, общо взето, те май ме довършиха — помисли си Цинцинат. — Така съм се размекнал, че това може да се извърши с нож за плодове.“

Известно време седя на ръба на кревата, стиснал ръце между коленете, прегърбен. Треперливо въздъхна, отново тръгна да обикаля. Интересно все пак на какъв език е. Дребен, гъст, орнамента лен набор с някакви точки и заврънкулки вътре в сърповидните букви, май ще да е източен — напомняше по нещо надписите на музейните кинжали. Томчетата са толкова стари, страниците толкова мрачни… някои с жълти следи от влага…

Часовникът удари седем и скоро се появи Родион с вечерята.

— Той сигурно още не е пристигнал? — попита Цинцинат.

Родион уж си тръгна, обаче на прага се спря.

— Срамота — изрече той и изхлипа, — денонощно врели-некипели… храни ви човек, трепери ви, едва се държи на крака, а вие само това си знаете — да го тормозите с празни работи. Пу, срама си нямате.

Времето продължаваше да тече с равномерно бръмчене. Въздухът в килията потъмня и когато стана вече съвсем сляп и отпуснат, делово пламна крушката по средата на тавана, не, там е работата, че не по средата — мъчително напомняне. Цинцинат се съблече и легна в постелята с „Quercus“-а. Авторът вече наближаваше цивилизованите епохи, като се съди от разговора на тримата весели пътници — Тит, Пуд и Скитника Евреин, които си пийваха вино от манерките върху прохладния мъх под черния вечерен дъб.

— Никой ли няма да ме спаси? — изведнъж високо попита Цинцинат и седна в постелята (ръце на бедняк, показващ, че няма нищо). — Никой ли няма — повтори Цинцинат, загледан в безпощадното жълто на стените и все така извърнал празните си длани.

Въздушното течение се превърна в дъбов полъх. Падна, подскочи и се търкулна по одеялото, откъснал се от тилилейските сенки, разраснали се горе, едър, двойно по-едър от естествения, за чудо и приказ боядисан в лъскаво жълто, полиран и здраво като яйце затъкнат в корковата си чашка бутафорен желъд.

Събуди се от глухо почукване, от сърбеж, нещо някъде се ронеше. Така си лягаш вечер здрав и след полунощ се пробуждаш трескав. Доста дълго слуша тези звуци — такър, такър, чук, чук, чук — без мисъл за значението им, просто така, защото го бяха събудили и защото на слуха му не оставаше нищо друго. Къртене, чукане, стържене, шрът-шрът-шрът-шрът. Къде? Отдясно? Отляво? Цинцинат се надигна.

Заслуша се — цялата му глава се превърна в слух, цялото му тяло — в стегнато сърце; слушаше и вече смислено се ориентираше в някои признаци: слаба настойка от мрак в килията… тъмното се е утаило на дъното… Зад решетката на прозореца — сива полусветлина, значи е три, три и половина… Премръзналите стражници спят… Звуците идват някъде изотдолу — не, май отгоре, не, все пак отдолу — като че зад стената, на равнището на пода, голяма мишка стърже с железни нокти.