— Във всеки случай остроумна защита — каза Цинцинат, — но аз разбирам от кукли. Няма да отстъпя.
— Жалко — засегнат изрече м’сю Пиер. — Просто още сте млад — добави той след мълчание. — Не, не, не бива да бъдете толкова несправедлив…
— Ами кажете ми — попита Цинцинат, — вие също ли се лутате в догадки? Още ли не е пристигнал фаталният мъж? Гилотината няма ли да е утре?
— По-добре да не употребявате такива думи — доверително отбеляза м’сю Пиер. — Особено с такава интонация… Има нещо вулгарно, недостойно за почтен човек. Как може да се изрече такова нещо — чудя ви се…
— И все пак — кога? — попита Цинцинат.
— Когато му дойде времето — уклончиво отвърна м’сю Пиер, — какво е това глупаво любопитство? И изобщо… Още много ще трябва да се учите, не бива така. Това възгордяване, тази предубеденост…
— Но колко протакат… — сънено продума Цинцинат. — Свикваш, естествено… Ден след ден душата ти е нащрек, а всъщност ще те изненадат. Така изминаха десет дни и не се побърках. Обаче и някаква надежда… Неясна, сякаш размита, но толкова по-привлекателна. Вие говорите за бягство… Аз мисля, досещам се, че и още някой напряга сили за това… Някакви намеци… Ами ако е измама, ако е гънка плат, която изглежда човешко лице…
Той спря с въздишка.
— Чакайте, това е интересно — каза м’сю Пиер, — какви са тези надежди, кой е този спасител?
— Въображение — отвърна Цинцинат. — А вие бихте ли избягали?
— Как — да избягам? Къде? — учуди се м’сю Пиер. Цинцинат въздъхна отново:
— Все едно къде. Заедно с вас бихме… Но не зная дали ще можете да бягате бързо при вашето телосложение. Краката ви…
— А, прекалявате — избъбри м’сю Пиер, като се въртеше на стола. — Само в детските приказки бягат от тъмницата. А забележките относно моята фигура можете да задържите за себе си.
— Доспа ми се — каза Цинцинат.
М’сю Пиер нави десния си ръкав. Мярна се татуировка. Под учудващо бялата кожа се местеше мускул като дебело закръглено животно. Той стъпи здраво, хвана стола с една ръка, преобърна го и бавно започна да го вдига. Олюлявайки се от напрежение, го задържа високо над главата си и полека го свали. Това бе само уводът.
Дишайки незабележимо, той дълго, грижливо бърса ръцете си с червена кърпичка, а през това време паякът като най-дребния в цирково семейство извършваше малък и лесен трик над паяжината.
М’сю Пиер му хвърли кърпата си, подвикна на френски и се озова изправен на ръце. Кръглата му глава постепенно се наливаше с красива розова кръв, левият му крачол се спусна и оголи глезена; облещените му очи — като на всеки в такава поза — заприличаха на очи на октопод.
— Е, как е? — попита той, като отново стъпи на крака и се заотърсва.
От коридора се чуха гръмки ръкопляскания, а сетне отделно, в движение, нехайно заръкопляска клоунът, но се тресна в бариерата.
— Е, как? — повтори м’сю Пиер. — Имам ли сила? Забелязва ли се ловкост? Или това не ви е достатъчно?
М’сю Пиер с един скок се озова върху масата, изправи се на ръце и хвана облегалката на стола със зъби. Музиката замря. М’сю, Пиер заиздига здраво захапания стол, напрегнатите му мускули потрепваха и челюстта му скърцаше.
Вратата тихо се разтвори и… и с високи кавалерийски ботуши, с бич, напудрен и ярко осветен в ослепително лилаво, влезе директорът на цирка.
— Сензация! За първи път в света! — прошепна той и като си свали цилиндъра, седна до Цинцинат.
Нещо изпука, м’сю Пиер пусна стола от устата си, преметна се и отново се озова на пода. Но очевидно не всичко беше наред. Той веднага закри устата си с кърпата, бързо погледна под масата, сетне към стола, изведнъж видя и със задавена ругатня опита да откачи от облегалката на стола изкуствената си челюст с панти. Великолепно озъбена, тя стискаше непоклатимо. Тогава, без да се смути, м’сю Пиер прегърна стола и си излезе заедно с него.
Родриг Иванович, без да е забелязал нищо, заръкопляска бясно. Арената обаче си остана пуста. Той мнително изгледа Цинцинат, пляска още малко, но без предишната жар, трепна и с разстроен вид напусна ложата.
С това представлението свърши.
Сега не му носеха вестници в килията: щом забеляза, че от тях се изрязва всичко, евентуално свързано с екзекуцията, Цинцинат сам се отказа да ги получава. Утринната закуска се опрости: вместо шоколада — макар и разводнен — му даваха някаква мътилка с рой чаени листца; от запечените филийки не можеше да се отхапе залък. Родион не криеше, че обслужването на мълчаливо-капризния затворник му е дотегнало.
Читать дальше