Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— Седни тук — каза полугласно Марфинка и с бърз удар задържа плъзналото се от кушетката ръчно огледало.

— Ти ми отговори — продължи тъстът — как посмя ти, щастливият баща на семейство — прекрасно обзавеждане, чудни дечица, любеща съпруга, — как посмя да не вземеш под внимание, как не се отказа, злосторнико? Понякога ми се струва, че чисто и просто съм стар дръвник и нищо не разбирам, защото иначе трябва да предположа такава бездна от низост… Млък! — изрева той и старчетата отново трепнаха и се усмихнаха.

Черната котка се протегна, изпънала задните си крачета, потърка хълбок в крака на Цинцинат, който я съпроводи с поглед, сетне се озова върху бюфета и оттам беззвучно скочи върху рамото на адвоката — току-що влязъл на пръсти, той седна в ъгъла върху плюшената мека табуретка — бе силно настинал и над приготвената за употреба носна кърпа оглеждаше присъствуващите и различните предмети от покъщнината, придаващи такъв вид на килията, сякаш в нея се провеждаше търг; котката го сепна, той трескаво я отхвърли.

Тъстът клокочеше, множеше проклятията и вече започваше да хъхри. Марфинка закри очите си с ръка, нейният младеж я гледаше, като стягаше мускулите на челюстите си. На диванчето с извита облегалка седяха братята на Марфинка; брюнетът, целият в жълто, с разкопчана яка, държеше свита на руло нотна хартия, още без ноти — той бе един от най-добрите певци в града; брат му в лазурни шалвари, конте и шегобиец, бе донесъл подарък на зет си — фруктиера с ярки, направени от восък плодове. Освен това бе си вързал креп на ръкава и щом хванеше погледа на Цинцинат, сочеше лентата с пръст.

Тъстът на върха на красноречивия си гняв изведнъж се задави и така изтътри креслото, че кротичката Полина, застанала до него и зяпнала го в устата, се стовари по гръб зад креслото, където остана да лежи с надеждата, че никой не я е забелязал. Тъстът започна с пукот да разопакова кутия цигари. Всички мълчаха.

Сподавените звуци постепенно започнаха да се възстановяват. Братът на Марфинка, брюнетът, се прокашля и пропя полугласно: „Mali è trano t’amesti“ — но се запъна и погледна брат си, който го изгледа страшно. Адвокатът, усмихнат кой знае на какво, отново си хвана кърпата. На кушетката Марфинка си зашепна със своя кавалер, който я убеждаваше да се наметне с шала — затворническият въздух бил малко влажен. Говореха си на „ви“, но с какво бреме от нежност плаваше това „ви“ върху хоризонта на едва доловимия им разговор. Старчето, ужасно разтреперано, се надигна от стола, подаде портрета на старицата и като закриваше треперещото като него самия пламъче, се приближи до своя зет, тъст на Цинцинат, и понечи — но пламъкът угасна и онзи сърдито се тросна:

— Дотегнахте ми вече с глупашката си запалка — рече той навъсен, но вече без яд, и тогава въздухът съвсем се оживи и всички се разприказваха наведнъж.

„Mali è trano t’amesti“ — с пълен глас пропя братът на Марфинка.

— Диомедон, остави веднага котката — каза Марфинка, — онзи ден вече удуши една, недей всеки ден. Вземете му я, ако обичате, Виктор, мили.

Възползувайки се от всеобщото оживление, Полина изпълзя иззад креслото и полека се изправи. Адвокатът се приближи до тъста на Цинцинат и му даде огънче.

— Вземи думата „ропот“ — говореше на Цинцинат неговият шурей, шегобиецът — и я прочети отзад напред. А? Нали е смешно? Да, братко — натопи се ти в една история. Ама наистина, как можа?

През това време вратата незабелязано се отвори. На прага, като и двамата еднакво държаха ръце зад гърба, застанаха м’сю Пиер и директорът и тихо, деликатно, движейки само очи, огледаха присъствуващите. Гледаха така към минута, преди отново да си излязат.

— Знаеш ли какво — подхвана шуреят, като дъхтеше горещо, — чуй какво ще ти каже твоят приятел некалафатен. Разкай се, Цинцинатик. Хайде, направи ми тази услуга. Току-виж, ти простили. А? Помисли си колко е неприятно да ти секат главата. Какво ти струва? Хайде, разкай се, не ставай пън.

— Моите почитания, моите почитания, моите почитания — каза адвокатът, като се приближаваше. — Не ме целувайте, още съм много хремав. С какво мога да ви бъда полезен?

— Оставете ме да мина — прошепна Цинцинат, — искам две думи на жена си…

— Сега да обсъдим материалния въпрос, драги — каза освежилият се тъст и така протегна бастуна, че Цинцинат се блъсна в него. — Чакай, чакай, на теб ти говоря!

Цинцинат премина по-нататък; трябваше да заобиколи голямата маса, сервирана за десет души, а сетне да се промъкне между паравана и гардероба, за да стигне до Марфинка, полегнала върху кушетката. Младежът беше заметнал краката й с шала. Цинцинат вече почти беше стигнал, когато изведнъж отекна злобният крясък на Диомедон. Обърна се и видя Емочка, кой знае как попаднала тук, тя сега дразнеше момчето: подражаваше на куцането му, като се навеждаше на една страна със сложни гримаси. Цинцинат я хвана за гегата ръка, но тя се изскубна, завтече се; след нея се разбърза с клатушкане Полина в тих любопитен екстаз.