Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— И на мен така ми се струва — продължи м’сю Пиер. — Да, впрочем — прекъсна се той сам, — доволен ли сте от помещението? Да не е студено нощем? Храната достатъчна ли е?

— Той получава същото като мен — отговори Родриг Иванович, — столува се прекрасно.

— Прекрасен стол за сокол — пошегува се м’сю Пиер. Директорът отново се накани да избухне в смях, но вратата се отвори и се появи мрачният, дългунест библиотекар с купчина книги под мишница. Гърлото му бе омотано с вълнен шал. Без да поздрави, той изтърси книгите върху кревата — над тях във въздуха за миг увиснаха стереометричните призраци на тези книги, изградени от прах — увиснаха, трепнаха и се разсеяха.

— Чакайте — каза Родриг Иванович, — струва ми се, вие не се познавате.

Библиотекарят кимна, без да погледне, а учтивият м’сю Пиер се надигна от стола.

— М’сю Пиер, ако обичате — примоли се директорът, като допря длан до нагръдника си, — покажете, ако обичате, и на него вашия фокус!

— Ах, не си заслужава… Аз просто така… — взе да скромничи м’сю Пиер, но директорът не миряса:

— Чудо! Червена магия! Всички ви молим! Хайде, бъдете добър. Ама чакайте, чакайте — викна той на библиотекаря, който бе тръгнал към вратата. — Ей сега м’сю Пиер ще ви покаже нещо. Молим, молим! Ама не си отивайте де…

— Намислете си една от тези карти — с комична важност произнесе м’сю Пиер; размеси картите; извади петица пика.

— Не — каза библиотекарят и излезе. М’сю Пиер повдигна заоблено рамо.

— Ей сега ще се върна — избъбри директорът и също излезе.

Цинцинат и гостът му останаха сами. Цинцинат отвори книга и се зачете в нея, тоест все препрочиташе първата фраза. М’сю Пиер го гледаше с добра усмивка, отпуснал лапичка върху масата с дланта нагоре, сякаш предлагаше мир на Цинцинат. Директорът се върна. Здраво бе стиснал вълнения шал в ръката си.

— Може би ще ви потрябва, м’сю Пиер — каза той, подаде шала, седна, запъхтян шумно като кон, и взе да си оглежда палеца, от края на който като сърп стърчеше полуоткъснат нокът.

— Та за какво си говорехме значи? — с чаровна тактичност, като че нищо не беше се случило, възкликна м’сю Пиер. — Да — ние говорехме за фотографиите. Някой ден ще си донеса апарата и ще ви снимам. Ще бъде весело. Какво четете, може ли да погледна?

— Защо не оставите книгата — намеси се директорът с пресекващ глас, — гост ви е дошъл.

— Оставете го — усмихна се м’сю Пиер.

Настъпи мълчание.

— Става късно — сподавено произнесе директорът, като си погледна часовника.

— Да, ей сега ще си тръгнем… Фу, какъв сърдитко… Гледайте, гледайте — устничките му потрепват… май слънчицето отново ще надникне… Сърдитко, сърдитко!…

— Да си вървим — каза директорът и стана.

— Ей сега… Толкова ми е приятно тук, направо не мога да се откъсна… Във всеки случай, мили ми съседе, ще се ползувам от разрешението да идвам при вас често, често — ако, разбира се, вие ми разрешите, а нали вие ми разрешавате, прав ли съм?… И така, довиждане. Довиждане! Довиждане!

Като се кланяше смешно, подражавайки някому, м’сю Пиер се отдалечи; директорът отново го прихвана под лакътчето, като надаваше сладострастно гъгниви звуци. Отидоха си, но в последната минута се чу: „Виноват, забравил съм нещо, ей сега ще ви настигна.“

И директорът се втурна отново в килията, застана близко пред Цинцинат, усмивката се изгуби за миг от лилавото му лице.

— Срамувам се — изфуча той през зъби, — срамувам се заради вас. Държахте се като… Идвам, идвам — развика се отново той, грейнал, грабна от масата вазата с божурите и плискайки водата, излезе.

Цинцинат все гледаше в книгата. Върху страницата попадна капка. Няколко букви през капката от петит се обърнаха в цицер, издуха се като под оставена лупа.

(Има такива, които острят молива към себе си, като да белят картоф, а има и които дялкат навън като пръчка… Родион бе от последните. Винаги носеше стара чекия с няколко ножчета и с тирбушон. Тирбушонът се сгъваше отвън.)

„Днес е осмият ден (пишеше Цинцинат с молива, скъсил се с повече от една трета), а аз не само съм още жив, тоест съм обло ограничен в себе си и затъмнен, но и като всеки смъртен не познавам смъртния си предел и мога да приложа спрямо себе си общата формула; вероятността от бъдеще намалява в обратна зависимост от въобразимото му отдалечаване. Наистина в моя случай предпазливостта ми говори да боравя само с твърде малки цифри — но нищо, нищо, жив съм. През тази нощ — и това не ми е за пръв път — ме споходи особено видение: смъквам от себе си обвивка след обвивка и най-сетне… не зная как да го опиша, но зная ето какво: стигам по пътя на постепенното разсъбличане до последната, неделима, твърда, сияеща точка и тази точка изрича: има ме! — като пръстен с перла в кървавата мас на акула — о, мое вярно, мое вечно… И тази точка ми стига — всъщност нищо друго не ми трябва. Може би гражданин на бъдния век, прибързал гост (а домакинята още не е станала от сън), може би просто така — панаирджийски изрод в зяпащия, безнадеждно празничен свят — си преживях мъчителния живот, тъкмо това мъчение искам да изложа, но все се страхувам, че няма да имам време. Откак се помня — а аз се помня с беззаконна зоркост — като свой съзаклятник, който твърде много знае за себе си и затова е опасен, а затова… Произхождам от такъв парещ мрак, въртя се като такъв пумпал, с такава тласкаща сила, с плам, че и досега усещам (понякога насън, понякога като се потапям в много гореща вода) този изконен мой трепет, първото изгаряне, пружината на моето «аз». Как изскочих — хлъзгав, гол! Да, от областта, затворена за другите и недостъпна, да, аз зная нещичко, да… но дори сега, когато все едно е свършено, дори сега — страхувам ли се да не прелъстя някого? Или нищо няма да излезе от това, което искам да разкажа, само ще останат черните трупове на удушените думи като обесени вечерни силуети на слова, гарвани… Струва ми се, че бих предпочел въжето, тъй като достоверно и неминуемо зная, че ще бъде секира; печеленето на време, което сега ми е толкова скъпо, че ценя всяко поемане на дъх, всяко отлагане… имам предвид времето на мисълта — отпуск, който давам на мисълта си за безплатно пътешествие от факта до фантазията — и обратно… Още много неща имам предвид, но неумението да пиша, бързането, вълнението, слабостта… Аз зная нещичко. Аз зная нещичко. Но то е тъй мъчно изразимо! Не, не мога… иска ми се да захвърля — а в същото време — такова чувство, че кипнал, се надигаш като мляко, че ще се побъркаш от гъдел, ако поне някак не го изразиш. О, не — не се облизвам над своята личност, не подхващам трескава суетня с душата си в тъмна стая; никакви, никакви желания освен желанието да се изкажа — напук на цялата световна немота. Колко ме е страх. Страх ме е отвратително. Обаче никой не може да ме отнеме от мен. Страх ме е — и ето че губя някаква нишка, която току-що тъй осезаемо държах. Къде е тя? Изплъзна се! Треперя над хартията, доизгризвам се до графита, мъча се с гръб да се закрия от вратата, през която пронизващ поглед ме пробожда в тила — и като че ей сега ще смачкам, ще скъсам написаното… По погрешка попаднах тук — не именно в тъмницата, а въобще в този страшен, раиран свят, приличен образец на занаятчийско умение, но всъщност беда, ужас, безумие, грешка — и ето че стовари върху мен дървения си чук гигантският изрязан от дърво мечок. А нали от ранно детство ме спохождаха сънища… В сънищата ми светът бе облагороден, одухотворен; хората, от които наяве толкова се страхувах, се появяваха там трепетно преобразени, сякаш просмукани и обкръжени от тази игра на въздуха, която в зной дава живот на самите очертания на предметите; техните гласове, походка, изразът на очите и дори изразът на дрехите придобиваха вълнуваща многозначителност; по-просто казано: в моите сънища светът оживяваше, ставаше толкова пленително важен, волен и въздушно лек, че после вече ми беше тясно да дишам праха на нарисувания живот. При това аз отдавна бях свикнал с мисълта, че назоваваното от сънищата е полудействителност, обещание за действителност, нейно преддверие и полъх, тоест, че те съдържат в себе си в много неясно, разредено състояние повече истинска действителност от прехваления ни днешен ден, който на свой ред е полусън, тежка дрямка, където отвън проникват странно, диво изкривени звуците и образите на действителния свят, протичащ зад периферията на съзнанието — както се случва през сън да дочуваш лукава, страховита повест, защото шушне клонка по стъклото, или да се виждаш как затъваш в снега, защото одеялото ти се е смъкнало. Но колко се страхувам да се събудя! Колко се страхувам от мига, по-точно от половината миг — още тогава пресечен, когато с удар като дървар… А от какво да се страхувам? Нали за мен това вече ще бъде само сянка на секира и сгромолясващото се «чат» ще чуя не с този си слух. Все пак ме е страх! Толкова лесно не можеш се отписа. И не е хубаво, че мисълта ми през цялото време се засмуква в дупката на бъдещето — искам за друго, искам друго да обясня… но пиша смътно и вяло като при Пушкин поетичният дуелист. Сигурно ще ми се отвори скоро трето око отзад, между моите крехки прешлени: безумно око, широко зейнало, с дишаща зеница и розови извивки върху лъщящата ябълка. Не пипай! Дори по-силно, предрезгавяло: не барай! Всичко предчувствувам! И често дочувам в ушите си своя бъдещ хлип и страшната клокочеща кашлица, която се излива от току-що обезглавения. Но всичко това не е същото, и моето разсъждение за съня, за действителността — също не е това… Стой! Ето отново чувствувам, че ей сега ще се изкажа истински, ще впримча думата. Уви, никой не ме е учил на тази ловитба и отдавна е забравено древното вродено изкуство да пишеш, когато то не се е нуждаело от обучение, а е пламвало и е лумвало като пожар, а сега изглежда също тъй невъзможно като музиката, някога извличана от чудовищен роял, която пъргаво е ромоляла или изведнъж е разпуквала света на огромни, бляскави, цялостни късове — аз самият толкова ясно си представям всичко това, но вие не сте аз, ето къде е непоправимото нещастие. Без да умея да пиша, но като се догаждам с престъпния си усет как трябва да се подреждат думите, как трябва да се постъпи, за да оживее обикновената дума, за да заимствува от съседката си нейния блясък, жар, сянка, сама отразявайки се в нея и обновявайки я чрез това отражение, така че целият ред е живо преливане; досещайки се за такова съседство между думите, аз обаче не мога да го постигна, а нали тъкмо това ми е необходимо за неднешната и нетукашната ми задача. Не тук! Тъпото «тук», подпряно и запряно от двойка «твърдо», тъмният зандан, в който е заключен неудържимо виещ ужас, ме държи и стяга. Но какви проблясъци нощем, той съществува, моя свят в, съня не може да го няма, защото нали трябва да съществува образецът, щом съществува разкривеното му копие. Сънен, релефен, син, той полека се извръща към мен. Също както в навъсен ден се търкаляш по гръб със затворени очи и изведнъж трепва мракът под клепачите, полека преминава в морна усмивка, а сетне в горещо осезаемо щастие и знаеш: изплувало е слънцето от облаците. Ето с такова усещане започва моят свят: постепенно се прояснява димният въздух — и такава лъчезарна, трепетна доброта е разлята в него, така се разгъва душата ми в родната област. Но по-нататък, по-нататък? Да, ето я чертата, отвъд която губя власт… Думата, измъкната на въздух, се пръсва, както се пръскат в мрежите онези мехурообразни риби, които дишат и блестят само в тъмните си, премазани бездни. Но аз правя сетно усилие и ето, май има улов — о, само мигновен облик на улов! Там неподражаемо разумно свети човешки поглед; там на воля се скитат изтерзаните тук чудаци; там времето се подрежда по желание като килим с орнамент, чиито гънки могат така да се съберат, че да се докоснат които и да било две негови шарки — и отново се раздипля килимът, и живееш по-нататък, или полагаш бъдещата картина върху отминалата, без край, без край, с отпуснатото продължително внимание на жена, избираща копринен колан за роклята, и ето тя плавно поема към мен, равномерно бодва кадифето с колена — тя всичко е разбрала и е разбираема за мен. Там, там е оригиналът на онези градини, из които бродихме тук, криехме се; там всичко поразява с омайната си очевидност, с простотата на съвършеното си благо; там всичко радва душата, всичко е проникнато от тази забавност, която познават децата; там бляска това огледало, от което понякога дотук прескача лъч… И всичко това не е така, не е съвсем така, и аз се обърквам, тъпча на място, заплитам се — и колкото повече се движа и шаря из водата, където търся по пясъчното дъно мярналия се блясък, толкова е по-мътна водата, толкова по-малка е вероятността, че ще намеря, ще хвана. Не, още нищо не съм казал или съм казал само книжно… и в края на краищата би трябвало да се откажа и бих се отказал, ако се трудех за някого сега, но тъй като на света няма нито един човек, говорещ на моя език; или по-кратко — нито един човек, говорещ; или още по-кратко — нито един човек, налага се да се грижа само за себе си, за тази сила, която ме подтиква да се изкажа. Студено ми е, губя сили, страхувам се, тилът ми мига и примижава, и отново гледа безумно втренчено, но все пак аз като канче за фонтан съм прикован с верига към тази маса и няма да стана, преди да се изкажа… Повтарям (в ритъма на повторните възклицания, набирайки нов устрем), повтарям: зная нещичко, зная нещичко, нещичко… Още като дете, още докато живеех в яркожълта, голяма, студена къща, където мен и стотици други деца ни готвеха за благополучното небитие на пораснали истукани, в каквито връстниците ми без мъка, без болка се превърнаха всички; още тогава, през онези проклети дни, сред парцалените книги и ярко нацапотените пособия, и проникващите в душата ледени струи — аз знаех, без да познавам, аз знаех без учудване, аз знаех, както познаваш себе си, аз знаех това, което не може да се знае, знаех може би още по-ясно, отколкото зная сега. Защото животът ме обезсили: постоянният трепет, затаяването на знанието, преструването, страхът, болезненото напрягане на всички нерви да не се предам, да не прозвънне… и досега ме боли още мястото в паметта, където се е отпечатало самото начало на това усилие, тоест първия път, когато разбрах, че нещата, които ми се струват естествени, всъщност са забранени, невъзможни, че всеки помисъл за тях е престъпен. Обаче хубаво съм запомнил този ден! Сигурно тогава тъкмо съм се научил да изписвам буквите, защото се виждам с онова медно пръстенче на кутрето, което слагаха на децата, научили се вече да преписват думите от лехите в училищната градина, където петуниите, флоксът и камшицата образуваха дълги изречения. Бях коленичил върху ниския перваз и гледах отгоре как на моравата в градината моите връстници в същите дълги розови ризи, с каквато бях и аз, хванали се за ръце, се въртяха около стълба с панделките. Дали съм бил наказан? Не, по-скоро нежеланието на другите деца да ме приемат, в играта и жестокото притеснение, срамът, мъката, които чувствувах, щом се присъединях към тях, ме бяха накарали да предпочета този бял ъгъл на перваза, рязко ограничен от сянката на полуотворената рамка. До мен достигаха възклицанията, изисквани от играта, заповедно-звънкият глас на червенокосата хърба, виждах нейните букли и очила — и с ужасено отвращение, което никога не ме напускаше, наблюдавах как блъска най-малките, за да се въртят по-чевръсто. И тази учителка, и шареният стълб, и белите облаци, пропускащи пронизващото ги слънце, което внезапно проливаше толкова страстна, търсеща нещо светлина, така искрометно се повтаряха в стъклото на отворения прозорец… Накратко, чувствувах такъв страх и мъка, че исках да потъна в самия себе си, да се спотая там, като че исках да се удържа и да се изплъзна от безсмисления живот, който ме бе понесъл. През това време в края на каменната галерия, където се намирах, се появи най-възрастният от възпитателите — не помня името му, — дебел, потен, с мъхнати черни гърди, бе тръгнал да се къпе. Като ми подвикна отдалеч с глас, преувеличен от акустиката, да отивам в градината, той бързо се приближи, замахна с пешкира. В мъката си, разсеяно, безчувствено и невинно — вместо да се спусна в градината по стълбището (галерията се намираше на третия етаж), аз, без да мисля какво върша, но всъщност послушно, дори смирено, направо от перваза слязох върху пухкавия въздух и без да изпитам нищо особено, освен чувството за босота (макар да бях обут), поех полека, по най-естествен начин пристъпих напред, като все така разсеяно си посмуквах и оглеждах пръста, който бях убол заранта… но изведнъж необикновената, оглушителна тишина ме извади от моята умисленост — видях долу вдигнатите към мен като бледи маргаритки лица на вцепенените деца и сякаш падащата по гръб хърба, видях и закръглено подстриганите храсти, и още недолетелия до моравата пешкир, видях самия себе си — момче по розова риза, застинало право посред въздуха, видях, като се обърнах, на три въздушни крачки от себе си току-що напуснатия прозорец и протегналия мъхнатата си ръка в зловеща почуда…“