Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Марфинка се извърна към него. Младежът стана много коректно.

— Марфинка, само две думи, умолявам те — забързано произнесе Цинцинат, препъна се във възглавницата на пода и неудобно седна в края на кушетката, като се загръщаше с изцапания си с пепел халат.

— Лека мигрена — каза младежът, — обяснимо е. За нея са вредни такива вълнения.

— Прав сте — каза Цинцинат. — Да, прав сте. Искам да ви помоля… налага се насаме…

— Ако обичате, господине — дочу се гласът на Родион до него.

Цинцинат стана, Родион и един друг служител хванаха, загледани пред себе си, кушетката, на която се бе полуизлегнала Марфинка, изпъшкаха, вдигнаха я и я понесоха към изхода.

— Довиждане, довиждане — детински се развика Марфинка, полюляваща се в такт с крачките на носачите, но изведнъж замижа и закри лице. Кавалерът й угрижено вървеше отзад, понесъл вдигнатите от пода черен шал, букет, своята фуражка, единствена ръкавица. Наоколо цареше суетня. Братята прибираха съдините в сандъка. Баща им, астматично задъхан, се преборваше с многостенния параван. Адвокатът предлагаше на всички обширен лист амбалажна хартия, измъкнат кой знае откъде; видяха го безуспешно да се мъчи да увие в него качето с бледооранжева рибка в мътната вода. Сред суматохата широкият гардероб с личното си отражение стърчеше като бременна жена, придържайки предпазливо и отмествайки огледалния си корем, за да не го закачат. Наведоха го назад и като стъпваха несигурно, го изнесоха. Идваха при Цинцинат да си вземат сбогом.

— Е, дано ме запомниш с добро — каза тъстът и със студена учтивост целуна ръката на Цинцинат, Както го изискваше обичаят. Русолявият брат качи черния на раменете си и в такова положение се сбогуваха с Цинцинат и си отидоха като жива планина. Дядото с бабата, потрепервайки, се кланяха и придържаха мъглявия портрет. Служителите продължаваха да изнасят мебелите. Приближиха се децата; Полина, сериозна, вдигна лице, а Диомедон, обратно, се взираше в пода. Последна долетя Емочка: бледа, разплакана, с розов нос и трепереща мокра уста — тя мълчеше, но изведнъж се надигна на леко изпукалите си пръсти, обви горещи ръце около врата му, неразбираемо зашепна нещо и високо изхлипа. Родион я хвана за китката — както личеше от мърморенето му, отдавна вече я викаше и сега решително я повлече към изхода. А тя, извила се назад, както бе навела и обърнала към Цинцинат главата си със струяща коса, както бе протегнала към него очарователна ръка с дланта нагоре, имаше вид на балетна пленничка, но със сянка на истинско отчаяние; тя без желание следваше мъкнещия я Родион — очите й се обръщаха, презрамката се бе плъзнала от рамото й — и ето той със замах, като вода от кофа, я лисна в коридора; мърморейки, се върна с лопатка, за да прибере трупа на котката, плоско изпружен под стола. Вратата се затръшна с гръм. Мъчно можеше да повярва сега, че в тази килия току-що…

— Когато вълчето се запознае по-отблизо с моите възгледи, ще престане да ме отбягва. Впрочем нещичко е вече постигнато и аз от сърце се радвам — говореше м’сю Пиер, седнал по навик странишком до масата, плътно кръстосал тлъсти кълки, вземайки с една ръка беззвучни акорди върху покритата с мушама маса. Подпрял глава, Цинцинат лежеше на кревата.

— Сега сме сами, а вън вали — продължи м’сю Пиер. — Такова време подпомага задушевните шушукания. Хайде веднъж завинаги да изясним… Имам чувството, че ви учудва, дори ви отблъсква отношението на нашето началство към мен; излиза, че положението ми е по-особено — не, не, не възразявайте — хайде да бъдем наясно, щом се е стигнало дотам. Разрешете да ви кажа две неща. Вие познавате нашия мил директор (между другото вълчето не е съвсем справедливо към него, но за това по-късно…), вие знаете колко е впечатлителен, колко е пламенен, как се увлича по всичко ново — мисля, че и по вас се е увличал през първите дни, — така че огънят, който е пламнал у него към мен, не бива да ви смущава. Защо да сме толкова ревниви, приятелю. Второ, колкото и да е чудно, очевидно вие досега не знаете заради какво съм попаднал тук — а ето, когато ви кажа, ще разберете много неща. Извинете, какво е това на врата ви — ето тук, тук, да, тук?

— Къде? — машинално попита Цинцинат, като си опипваше вратните прешлени.

М’сю Пиер се приближи до него и седна в края на кревата.

— Ето тук — каза той, — но сега виждам, че просто сянката е падала така. Стори ми се — някаква малка подутина. Вие малко сковано си движите главата. Боли ли ви? Да не сте простинали?